Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Престори се, че не ги забелязва и си проби път през множеството елегантни мъже и жени, за да застане лице срещу лице с Рикер.

— Започваме! — Гласът на Ив прозвуча в миниатюрните слушалки на хората от екипа й. — Всички по местата си. И без издънки! — Вече не беше напрегната и нервна, сега бе в стихията си. — Фийни, очаквам да разбера кой какви оръжия носи!

— Данните вече са готови.

Без да откъсва поглед от монитора, Ив си помисли, че Рурк също е готов за най-тежката битка в живота си.

— Много време измина, откакто не сме се виждали — обърна се към Рикер.

Устните на среброкосия се разтегнаха в неприятна усмивка:

— Да, много. — Огледа се и с подчертано отегчение добави: — Доста пари си хвърлил, но клубът за стриптийз си остава клуб за стриптийз, колкото и да го разкрасяваш.

— А бизнесът си е бизнес.

— Едно птиченце ми каза, че напоследък си позакъсал.

— Вече се справих с проблемите.

— Така ли? Научих, че миналата година си загубил неколцина важни клиенти.

— Предприех известни… — Рурк извърна поглед, сякаш темата му беше неприятна, и добави: — … известни преобразувания.

— О, да! Може би си искал да поднесеш сватбен подарък на очарователната си съпруга.

— Не забърквай жена ми!

— Ще ми бъде трудно, дори невъзможно — ухили се Рикер. Приятно му беше да наблюдава реакциите на бившия си съдружник, да усети колко е напрегнат. Със задоволство си помисли, че Рурк се е променил — навремето нямаше да се издаде: — Все пак може да обсъдим какво предлагаш в замяна на приятелското ми отношение.

Рурк се престори, че е завладян от гняв, но се мъчи да се успокои.

— Заповядай в моето сепаре. Ще те почерпя едно питие.

Понечи да се обърне, но един от охранителите на Рикер го хвана за рамото с очевидното намерение да го обискира за оръжие. Рурк отстъпи встрани, хвана палеца на непознатия и с рязко движение го измъкна от ставата. Знаеше, че ако не прояви поне малко жестокост, Рикер ще стане подозрителен.

— Пипнеш ли ме още веднъж — изръмжа, — ще ти откъсна пръста и ще го натикам в гърлото ти. — Извърна поглед към Рикер. — Познаваш ме и знаеш, че не се шегувам, нали?

— Приятно ми е да видя, че поне в това отношение не си се променил. — Среброкосият направи знак на „горилата“ да се отдръпне. — Но нали не очакваш да… приема поканата ти да ме почерпиш едно питие, без да взема елементарни предпазни мерки?

— Нека метачите сканират мен и сепарето. Ако не си съгласен с условието ми, върви на майната си! Сега аз съм собственик на заведението.

На страната на Рикер заподскача мускулче, почувства, че под лъжичката му припари от гняв. Въздържа се и само отбеляза:

— Мразя избухливостта ти, която е типична за всички ирландци. В едно обаче си прав — клубът е твой. Поне засега.

— Тръгват към сепарето — каза Ив в микрофона. — Фийни, успокой ме, че системата на Рурк ще обезвреди скенерите им.

— Във всеки случай като провеждахме изпитанията, моят скенер беше безполезен. Помолих скъпия ти съпруг да ми покаже схемата, но той само се усмихна. — Обърна се към втория монитор и продължи: — Убеди се сама. Тези типове откриха само онова, което Рурк искаше. Двамата вече отиват да изпият по чашка и да си поговорят.

Ив изчете показанията на скенера за оръжието на „горилите“, после каза в микрофона:

— Пийбоди, заеми се с човека вляво от теб — онзи, който е от смесена раса и носи черен костюм. Висок е метър и седемдесет, тежи петдесет и два килограма, косата му е до раменете. Въоръжен е с полицейски лазер, който носи в кобур на кръста. — Видя ли го?

Сътрудничката й се усмихна и кимна. Ив продължи инструкциите си към останалите членове на екипа:

— Не отделяйте поглед от човека, когото наблюдавате, но не предприемайте действия до второ нареждане. Повтарям, не се опитвайте да задържите или да обезоръжите хората на Рикер до второ нареждане. Мартинес, ти ще наблюдаваш…

— Горилите ти остават отвън — заяви Рурк, преди да влязат в сепарето. — Не желая да обсъждам делови въпроси пред цял взвод дроиди.

— Аз също. — Рикер се настани на удобното канапе и плъзгащата се врата автоматично се затвори.

Най-сетне бе постигнал целите си, най-сетне беше настъпил моментът, за който бе мечтал повече от десет години — Рурк да падне на колене пред него и да му се моли. А ако случайно реши да упорства, лазерният скалпел, който мъдрият Рикер е скрил в ръкава си, ще обезобрази младежкото му и красиво лице.

— Момичетата си ги бива — отбеляза, без да откъсва поглед от гъвкавите танцьорки на сцената. — Признавам, че разбираш от хубави жени… винаги си имал слабост към тях.