Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

Смъртта беше навсякъде. Ежедневно се сблъскваше с нея, сънуваше я всяка нощ. Смъртта беше нейна спътница. Познаваше звуците и миризмата й, същността й. Дори не потръпваше, когато гледаше право в мъдрите й и страшни очи. Знаеше, че смъртта е коварен враг. Ако само за миг се разсееше или проявеше невнимание, жената с косата можеше да нанесе удар. Можеше да победи.

Въпреки че вече десет години работеше в полицията, смъртта все още я плашеше, не искаше и не можеше да я приеме. Гледаше я с омраза като боец, изправен пред най-страшния си враг.

И ето че отново се сблъскваше със смъртта. Но този път покосен бе близък човек, неин колега.

Франк Воджински се славеше като добър полицай. Беше необикновено трудолюбив, макар и малко муден, отнасяше се любезно с всичките си колеги. Никога не се оплакваше от отвратителната храна, която сервираха в стола на централния полицейски участък, нито от досадната писмена работа, свързана с длъжността му. Или пък от факта, че на шейсет и две години все още беше сержант.

Беше доста пълен, а оредяващата му коса бе доста прошарена, което беше доста необичайно за 2058 година, когато повечето хора се възползваха от специалната хирургия за коригиране на физическите недостатъци. Сега, положен в прозрачния ковчег, с букет бели лилии върху гърдите, той приличаше на потънал в дълбок сън монах от друга епоха.

„Той действително е бил роден в друга епоха — помисли си Ив. — Появил се е на бял свят в края на едно хилядолетие и е живял в следващото.“ Беше участвал в Градските войни, но за разлика от други ченгета не обичаше да разказва за това време. Предпочиташе да говори за децата и за внуците си и често показваше на колегите си семейни снимки или холограми.

Обичаше да разказва брадати вицове, интересуваше се от спорт и имаше слабост към соеви наденички, полети с пикантен сос.

Беше изцяло предан на семейството си и навярно близките му бяха дълбоко опечалени от ненавременната му смърт. Ив беше сигурна, че всеки, който е познавал Франк Воджински, искрено го е обичал.

Беше умрял в разцвета на живота си. Този прекрасен, добродушен човек е бил сам, когато сърцето му внезапно е престанало да бие.

— По дяволите! — промълви някой.

Ив се обърна и сложи ръка на рамото на човека, който току-що беше застанал до нея.

— Съжалявам, Фийни.

Той поклати глава. Във вечно тъжните му очи с тежки клепачи се четеше неописуема мъка. Вдигна ръка и машинално разроши острата си рижа коса.

— Мисля си, че нямаше да ми е толкова мъчно, ако беше загинал, изпълнявайки служебния си дълг. Но е нелепо да умреш в люлеещия се стол, докато гледаш мача по телевизията. Не е справедливо, Далас. Та той би могъл да живее още шейсетина години.

— Така е. — Ив го прегърна през раменете и го отведе встрани.

— Той ме е обучавал. Грижеше се като баща за мен, докато бях начинаещ полицай. Винаги можех да разчитам на него. — Гласът на Фийни трепереше, очите му бяха насълзени. — През целия си живот Франк не е разочаровал и не е излъгал никого.

— Зная — промълви Ив, питайки се как да го успокои. Никога не го беше виждала в подобно състояние и се тревожеше за него.

Хвана го под ръка и го поведе сред насъбралите се опечалени. Траурната зала беше препълнена с колеги на Франк и с негови роднини. Както беше обичай в подобни случаи, сервираха кафе или по-точно някаква мътна, кафява течност, която минаваше за кафе. Младата жена напълни една чаша и я подаде на Фийни.

— Не мога да се примиря. Не мога да го преживея. — Червенокосият мъж тежко въздъхна. Беше нисък, набит човек, с вечно измачкани дрехи, който в момента дори не се опитваше да прикрие скръбта си. — Още не съм изказал съболезнованията си на Сали. Просто не мога да го сторя. Сега жена ми е с нея…

— Не се притеснявай. И аз не съм разговаряла със Сали. — Ив, която се чудеше къде да си дене ръцете, също си наля чаша кафе, което нямаше никакво намерение да изпие. — Всички са потресени от смъртта му. Не подозирах, че Франк е имал болно сърце.

— Никой не е знаел — промълви Фийни.

Без да отдръпва ръка от рамото му, тя огледа претъпканата и прекалено гореща зала. Когато техен колега загинеше при изпълнение на служебния си дълг, полицаите изпитваха гняв и правеха всичко възможно да отмъстят на убиеца. Ала когато своенравната смърт се промъкваше на пръсти и отнасяше близкия им човек, нямаше кого да обвиняват. Нито кого да накажат.