Нора Робъртс: Празник в смъртта

В съня й смъртта отново я преследваше.

Тъмночервената светлина на неоновата реклама, отразявана от мръсното стъкло на прозореца, пулсираше като гневно сърце. За миг проблясъците осветяваха локвите от кръв на пода, сетне мръсната стаичка отново потъваше в заплашителен мрак.

Момиченцето се беше свило в ъгъла. Беше мършаво, с дълга кестенява коса и огромни очи с цвета на уискито, с което онзи се наливаше винаги, щом можеше да си го купи. Безжизнените очи на малката бяха изцъклени от болка и ужас, лицето й беше мъртвешки бледо. Взираше се като хипнотизирана в примигващата неонова реклама, която през няколко секунди осветяваше стените и човека, проснат на пода сред огромна локва кръв.

Момиченцето тихо заръмжа като хищно животно.

Погледна към ножа в ръката си — острието му беше покрито с кръв чак до дръжката.

Мъжът на пода беше мъртъв. Подсказваше й го отвратителната воня, лъхаща от него, която я караше да изпитва едновременно страх и облекчение.

Той беше счупил ръката й и страданието й беше неописуемо. Парещата болка между краката й от поредното изнасилване още не беше преминала. Дрехите й бяха пропити не само с кръвта на мъжа, но и със собствената й кръв.

Ала сега насилникът беше мъртъв. Най-сетне кошмарът беше свършил и тя бе в безопасност.

Внезапно човекът на пода бавно обърна глава като кукла на конци; малката изтръпна от ужас и за миг забрави болката. От гърлото й се изтръгнаха нечленоразделни звуци и тя още по-плътно се притисна до стената, сякаш искаше да се слее с нея. Устните на мъртвеца се разтегнаха в зловеща усмивка.

„Никога не ще ми се изплъзнеш, момиченце! Завинаги ще бъда част от теб… ще ме усещаш в себе си. А сега татко трябва отново да те накаже.“

Той застана, да колене. От дълбоките рани по главата, гърба и ръцете му се стичаше кръв и капеше на пода — звукът зловещо отекваше сред тишината. Мъжът успя да се изправи на крака и залитайки тръгна към малката, а кръвта му рукна като порой. Тя изкрещя… и се събуди.

Ив притисна длан към устата си, за да заглуши писъците, които сякаш дращеха гърлото й като парченца нажежено стъкло. Все още се задъхваше и имаше усещането, че белите й дробове ще се пръснат от болката.

Страхът отново я сграбчи, тя усети ледения му дъх, но се опита да го прогони. Вече не беше безпомощно момиченце, а млада жена — при това служителка на полицията, която умееше да се отбранява и чиято професия беше да закриля жертвите… дори когато жертвата бе самата тя.

Не беше в онази отвратителна хотелска стаичка, а в собствения си дом. В дома на Рурк. Мислено повтори името на съпруга си и се поуспокои; постепенно сърцето й престана да пърха в гърдите й.

Беше предприела да прекара нощта на специалния стол в кабинета си, тъй като Рурк беше на поредното пътуване извън планетата. Така и не бе свикнала да спи сама в брачното легло. Когато съпругът й лежеше до нея, тя почти никога не сънуваше кошмари, ала по време на отсъствията му, призраците от миналото неизменно я преследваха на сън.

Изпитваше смесени чувства — мразеше тази проява на слабост и зависимостта си от Рурк почти колкото обичаше самия него.

Неспокойно се размърда на стола и взе в прегръдките си сивия котарак, който подозрително я наблюдаваше и присвитите му очи — всяко с различен цвят — проблесваха в мрака. Галахад вече беше свикнал с нейните кошмари, но мразеше, когато писъците й го събуждаха в четири сутринта.

— Извинявай — прошепна му Ив и потърка лице в пухкавата му козина. — Ама че съм глупава. Той е мъртъв, а аз по-добре от всекиго знам, че мъртъвците никога не възкръсват.

Въздъхна, впери поглед мрака и се замисли.

Живееше със смъртта, работеше и се сблъскваше с нея ден след ден, нощ подир нощ. В края на 2058 година огнестрелните оръжия бяха забранени, а благодарение на напредъка на медицината продължителността на живота се беше увеличила двукратно.

Ала все още се извършваха убийства, престъпността не беше ликвидирана.

Професията на Ив изискваше да се застъпва за мъртвите. Страхуваше се да заспи и да сънува нов кошмар, затова нареди на светлините да се включат и стана от стола. Краката й не се подкосяваха, а пулсът й вече почти се беше нормализирал. Тя си напомни, че ужасното главоболие, което получаваше след всяко сънуване на кошмар, скоро щеше да премине.