Нора Робъртс - Празник в смъртта

Галахад, който очевидно се надяваше, че ще получи закуската си по-рано от обичайното време, също скочи от стола, провря се между краката на Ив и я последва в кухненския бокс.

— Първо ще се погрижа за себе си, приятел — промълви тя, програмира автоготвача да приготви кафе и постави на пода чиния с храна за котки. Галахад се нахвърли върху храната така, сякаш беше осъден да гладува до края на живота си, а младата жена замислело се втренчи през прозореца.

Навън се простираше разкошна морава, а над къщата не прелитаха въздушни транспортни средства. Необичайната тишина я караше са изпитва чувството, че е сама в целия град. С богатството си Рурк можеше да си купи всичко, дори правото Да се радва на тишина и уединение в центъра на Ню Йорк. Ала Ив знаеше, че отвъд високите каменни стени животът пулсираше като огромно сърце, а смъртта жадно го дебнеше.

„Това е моят свят“ — помисли си тя, докато отпиваше от силното кафе, и машинално докосваше все още незарасналата рана на рамото си. Свят на убийства, умело планирани обири, нечисти сделки и неописуемо отчаяние. Познаваше го много по-добре от блестящия свят на богатство и могъщество, към който принадлежеше съпругът й.

В мигове като този, когато оставаше сама и изпадаше в мрачно настроение, Ив се питаше как е възможно тя, праволинейната полицейска служителка, отговорна за спазването на законите, да свърже живота си с този очарователен ирландец, който почти винаги беше нарушавал тези закони.

Свързало ги беше едно убийство. Двамата с Рурк бяха изгубени души, които бяха избрали различни начини за оцеляване, но противно на всякаква логика пътищата им се бяха пресекли и помежду им бе пламнала любов.

— Невероятно е колко ми липсва — промълви тя и разгневена от слабостта си, се извърна от прозореца с намерението да вземе душ и да се облече. Лампичката на видеотелефона примигваше, но Ив беше изключила звука, затова не беше чула позвъняването. Интуицията й подсказа кой я търси в този необичаен час и тя побърза да отговори на обаждането.

Лицето на Рурк се появи на екрана. Той иронично повдигна вежда, а младата жена едва не се задъха от вълнение. Въпреки че близо година беше заедно с Рурк, сърцето й още затуптяваше лудо при вида на красивото му лице, подхождащо на поет, обрамчено с дълги черни кичури, на изящните му устни и на пронизващите му сини очи.

— Скъпа Ив, защо не спиш? — дочу тя кадифения му глас.

— Вече се събудих… — побърза да отговори Ив, макар да знаеше, че почти нищо не може да убегне от зоркия му поглед. Положително щеше да забележи виолетовите сенки под очите й и мъртвешки бледото й лице. Тя смутено сви рамене и машинално прокара пръсти през късата си коса. — Искам да отида по-рано в управлението, за да наваксам с писмената работа…

Ив не осъзнаваше, че освен следите от кошмарната нощ, съпругът й вижда силата, смелостта и страданието, изписани на лицето й, че се възхищава от красотата й, от плътните й устни и от кехлибарените й очи, които го омагьосваха. Умореният й вид го накара да промени плановете си.

— Връщам се довечера.

— Мислех, че непременно трябва да останеш още няколко дни на „Олимп“.

— Връщам се довечера — усмихнато повтори той. — Обичам те, лейтенант.

— Нима? — Ив също се усмихна и мислено се упрекна, задето думите му я бяха развълнували. — Май ще трябва да ти отделя малко време, когато се прибереш.

— Постарай се.

— Затова ли се обаждаш — да ме предупредиш, че ще се върнеш по-рано от очакваното?

Всъщност Рурк възнамеряваше да остави съобщение, че ще се забави още един-два дни… и да се опита да я убеди да прекарат края на седмицата заедно на „Олимп“. Ала сега отново се усмихна и промърмори:

— Исках да те информирам за плановете си. Най-добре е да се опиташ да заспиш, Ив.

— Добре… — Но и двамата знаеха, че това няма да се случи. — Ще се видим довечера. И още нещо…

— Кажи!

Все още й беше необходимо дълбоко да се поеме въздух, преди да го изрече:

— И аз те обичам. — Побърза да прекъсне връзката и не видя широката усмивка на съпруга си. Разговорът с него й подейства успокояващо и тя почувства прилив на енергия. Взе чашата с кафе и отиде да се приготви за работа.

Не напусна крадешком къщата, но се постара да не вдига шум. Въпреки че беше едва пет сутринта, бе сигурна, че Съмърсет я дебне от някъде. Предпочиташе винаги, когато бе възможно, да избягва „дясната ръка“ на Рурк — иконома, който знаеше всичко, вършеше всичко и често си пъхаше дългия нос в личния й живот.