Нора Робъртс: Присъда в смъртта

Тя се намираше в „Чистилището“ и изучаваше смъртта. Изучаваше останалата след нея, локва кръв и нейното необуздано ликуване. Смъртта бе вилняла тук като капризно дете — била е разгорещена, изпълнена с ярост и с нехайна жестокост.

Убийството винаги е грозно. Независимо дали е грижливо подготвено, или е извършено импулсивно, след него остава мръсотия, която трябва да се почисти.

Нейната работа беше да гази сред отломките на смъртта, къс по къс да възстановява представата за един отнет живот и чрез нея да открие образа на убиеца.

През тази ранна утрин на 2059 година, когато пролетта колебливо се опитваше да прогони дългата зима, лейтенант Ив Далас чуваше как под подметките й хрущи натрошено стъкло. Тя присви очите си с цвят на уиски и се огледа: счупени огледала и бутилки, маси и столове, нацепени на трески. Огромните екрани на стените бяха счупени, сепаретата разбити. Скъпата тапицерия от кожа или кадифе бе разкъсана.

Онова, което доскоро е било луксозен стриптийз клуб, сега бе куп развалини.

Онова, което доскоро е било човек, лежеше зад подковообразния плот на бара. Сега бе мъртвец, проснат в локва от собствената си кръв.

Ив коленичи до него. Тя бе полицейски служител, смъртта беше нейният занаят.

— Жертвата е мъж. Чернокож. Около четирийсетгодишен. Масивна черепна травма. Множество кръвоизливи по тялото. Счупени кости. — Извади от чантичката специално устройство и измери температурата на мъртвеца и в помещението, сетне промърмори: — Изглежда, е починал от фрактурата на черепа, но убиецът или убийците са продължили да го удрят.

— Смазали са го от бой — отбеляза Пийбоди, а Ив само изсумтя. Взираше се в жалките останки на едър и висок мъж, който е бил в разцвета на силите си. След дълго мълчание попита:

— Какво виждаш, Пийбоди?

Сътрудничката й машинално се изопна и отвърна:

— Жертвата… ами… изглежда, че човекът е бил нападнат в гръб. Първият удар го е повалил на пода или поне го е зашеметил. Убиецът е продължил да нанася удари предимно по главата на жертвата, за което свидетелстват петната от кръв и от мозък, продължил е да го бие дори когато е изпаднал в безсъзнание. Според мен някои наранявания са причинени след смъртта на непознатия. Най-вероятно убийството е извършено с метална бухалка, а престъпникът е притежавал изключителна физическа сила. Възможно е да е бил дрогиран — подобни прояви на жестокост са характерни за пристрастените към „Зевс“.

— Смъртта е настъпила в четири след полунощ — отбеляза Ив, обърна се и изгледа Пийбоди.

Както обикновено униформата на сътрудничката й беше идеално изгладена, фуражката й беше поставена според изискванията на устава. Ив разсеяно си помисли колко красиви са тъмните й очи, от които не убягваше почти нищо. Пийбоди беше пребледняла от ужасната гледка, но се държеше мъжки.

— Какъв според теб е мотивът за престъплението?

— Изглежда, че е имало обир, лейтенант.

— Защо мислиш така?

— Чекмеджето на касата е отворено и е празно, автоматът за кредитни жетони е разбит.

— Х-м. По принцип посетителите на подобни заведения предпочитат да плащат с жетони, но се приемат и пари в брой.

— Наркоманите убиват и за нищожни суми.

— Вярно е. Но защо покойният е бил в затвореното заведение сам с някакъв наркоман? Защо е позволил на дрогиран тип да мине зад бара? И още нещо. — Ив, която предварително беше напръскала ръцете си със спрей, заместващ ръкавиците, извади от локвата кръв сребрист кредитен жетон. — Защо наркоманът е оставил плячката си? Около трупа са разпръснати още жетони.

— Може би ги е изпуснал — настоя Пийбоди, макар да си мислеше, че сигурно не е забелязала някаква съществена улика.

— Важно е. — Докато прибираше жетоните в пликче за веществени доказателства, Ив ги преброи — бяха трийсет. Подаде пликчето на Пийбоди и взе металната бухалка, изцапана с кръв и мозък. Беше дълга шейсетина сантиметра и достатъчно тежка, за да послужи като оръжие.

Като смъртоносно оръжие.

— Изработена е от метал… не вярвам да е била захвърлена в изоставена сграда, та да я вземе някой наркоман. Обзалагам се, че са я държали тук, зад бара. Сигурна съм и в това, че чернокожият е познавал убиеца си. Може би са останали да изпият по едно след приключване на работното време. — Тя присви очи, сякаш си представяше случилото се. — Да речем, че са се скарали… още по-вероятно е престъпникът да е имал план. Знаел е къде се намира бухалката, заобиколил е плота и е минал зад бара. Вероятно го е правил и друг път, защото чернокожият приятел не се е усъмнил, не се е побоял да застане с гръб към него.