Нора Робъртс: Присъда в смъртта

— Ако не бях аз, нямаше да се захване с тази работа. След като Джили се роди, настоях да си остана вкъщи, но парите не стигаха. Сумата, която получавам, задето отглеждам децата си, е много по-малка от…

— Престани да се самообвиняваш. Тадж се радваше, че държиш сама да се грижиш за децата. Толкова се гордееше с тях и с теб!

— Не мога… Чад… — Тя изтръгна дланите си от хватката му и ги притисна до страните си. — Как да кажа на Чад, че татко му е мъртъв? Как ще живеем без Тадж? Къде е той? — Отпусна ръце и се озърна, сякаш за пръв път осъзнаваше къде се намира. — Искам да го видя! Може би сте сгрешили…

Ив знаеше, че е настъпил моментът да се намеси:

— Съжалявам, госпожо Коли, но няма грешка. Аз съм лейтенант Далас и съм натоварена с разследването.

— Видели сте Тадж, така ли? — Патси се изправи и се олюля.

— Да. Приемете най-искрените ми съболезнования. В състояние ли сте да отговаряте на въпросите ми, госпожо Коли? Ще ми помогнете ли да заловим убиеца?

— Лейтенант Далас… — подхвана Рот, но чернокожата поклати глава:

— Не… Не… Ще говоря… Ако беше жив, Тадж щеше да ме помоли да го сторя. Щеше да… къде е Джили? Къде е бебето ми?

— Ами… ей там — избърбори Ив и посочи панера с прането.

— Ох, как се изплаших! — Патси се усмихна през сълзи. — Мъничката ми Джили, истинско ангелче е. Рядко се случва да заплаче. Ще я сложа в креватчето й.

— Позволи на мен, Патси. — Клуни се изправи. — Ти поговори с лейтенант Далас. — Той съчувствено изгледа Ив. — Ако можеше да те види, Тадж щеше да се гордее със смелостта ти. Искаш ли да се обадим на някого? Например на сестра ги.

— Да… — Тя тежко въздъхна. — Ако обичаш, обади се на Карла и й кажи какво се е случило.

— Капитан Рот ще се свърже с нея, докато аз занеса бебето в креватчето му.

Рот се поколеба и гневно стисна зъби. Ив не се изненада. Неусетно Клуни беше поел нещата в свои ръце, а тази жена не обичаше да изпълнява заповедите на човек с по-нисък чин.

— Добре — промърмори, накриво изгледа Ив и отиде в съседната стая.

— Вие от отдела на Тадж ли сте? — промълви Патси.

— Не.

— Разбира се, колко съм глупава. — Чернокожата потърка слепоочията си. — Сигурно сте от отдел „Убийства“. — За миг изгуби контрол над себе си и от гърдите й се изтръгна стон, но бързо се овладя, а Ив с възхищение я изгледа. — Какво ви интересува?

— Не се ли разтревожихте, когато тази сутрин съпругът ви не се прибра вкъщи?

— Не. — Патси се хвана за страничната облегалка и отново седна на канапето. — Беше ме предупредил, че може би ще отиде в участъка направо от клуба. И друг път го е правил. Каза ми още, че след края на работното време имал среща с някого.

— С кого?

— Не спомена име. Обясни само, че трябва да се види с някого, след като затворят клуба.

— Знаете ли дали някой му е имал зъб, госпожо Коли?

— Съпругът ми беше полицай — това е достатъчно. А вие познавате ли човек, който да ви желае злото, лейтенант?

„Има право“ — помисли си Ив, кимна и продължи да я разпитва:

— Все пак може би ви е споменал нечие име.

— Не. Тадж не обсъждаше с мен служебните си проблеми. Мисля, че за него беше въпрос на чест да не позволи на престъпния свят да се докосне до семейството му. Дори не знаех върху какво работи. Вече ви казах, че той не говореше с мен за работата си. Ала усещах, че нещо го безпокои. — Тя скръсти ръцете си на скута и се втренчи в златната си венчална халка. — Попитах го какво го тревожи, а той каза, че имам развинтено въображение. Такъв си беше моят Тадж — добави Патси и колебливо се усмихна. — Може би ще го обвинят, че се е държал като самоуверен мъжкар, който не споделя със съпругата си, но аз го обичах такъв, какъвто е. По някои въпроси имаше доста старомодни схващания, но беше добър човек, прекрасен баща и обичаше работата си. — Стисна устни, сетне добави: — Знам, че би рискувал живота си, за да изпълни служебните си задължения. Не трябваше да умре по този начин. Убиецът му е отнел възможността да загине геройски, а на мен отне съпруга и бащата на децата ми. Защо, лейтенант? Обяснете ми защо.

Ив не можеше да й отговори. Не й оставаше друго, освен да продължи да й задава въпроси.

— Пфу! Ама че изпитание! — потръпна Пийбоди и се настани на предната седалка.

— Вярно е. — Ив потегли и се помъчи да отърси бремето, което й тежеше, откакто беше излязла от жилището на семейство Коли. — Патси е мъжко момиче. Ще се държи заради децата.

— Бебето е много сладко, а хлапето е истинско дяволче. Накара ме да му купя соева наденичка, три шоколадчета и сладолед.