Нора Робъртс: Присъда в смъртта

Той замълча, когато се качиха в асансьора. Лицето му беше напрегнато, от усмивката нямаше и следа.

— Питахте ме как издържам, нали? Крепи ме мисълта, че оказвам някаква помощ на опечалените. Имат по-голямо доверие на съветник, който е полицай. А напоследък открих, че още повече се доверяват на полицай, който е загубил близък човек. Преживяли ли сте смъртта на член от семейството, лейтенант?

В паметта й изплуваха мръсната стая, окървавеният труп на мъж и изплашеното момиченце, което се е сгушило в ъгъла.

— Нямам семейство — промълви.

Клуни остана безмълвен, докато слязоха от асансьора на четвъртия етаж. И тримата предчувстваха как ще реагира съпругата на Коли. Жената на полицая разбира ужасяващата истина, още щом отвори вратата. Думите нямаха значение — в мига, в който съпругата на убития застана на прага, животът на мнозина безвъзвратно се променя.

Дори не успяха да почукат, защото вратата на апартамента се отвори.

Патси Коли беше красива жена с абаносова кожа и късо подстригана черна къдрава коса. Очевидно възнамеряваше да излиза. Бебето беше в раничка, прикрепена на гърдите й, а момченцето, което се беше вкопчило в ръката й, нетърпеливо подскачаше и повтаряше:

— Отиваме на люлките! Отиваме на люлките!

Ала младата жена се вцепени, засмените й очи помръкнаха. Бавно вдигна ръка и притисна бебето до сърцето си, сетне едва чуто изрече:

— Тадж.

Капитан Рот свали тъмните си очила. Ив забеляза, че сините й очи са леденостудени и безизразни.

— Патси, разреши ни да влезем.

— Тадж. — Чернокожата продължаваше да стои на прага и бавно поклащаше глава. — Тадж…

— Чуй ме, Патси. — Клуни я прегърна през раменете. — Хайде да поседнем.

— Не! Не! Не!

Момченцето се разплака и задърпа майка си, която не му обърна внимание. Рот и Ив ужасено се втренчиха в пищящото дете.

Пийбоди мина покрай тях и приклекна до малкия:

— Здрасти, приятел.

— Искам люлките — проплака хлапето и по пухкавите му страни се затъркаляха едри сълзи.

— Става. Ей сега отиваме. Лейтенант, разрешавате ли да изведа детето?

— Да. Браво, че се сети. — Стомахът на Ив вече се свиваше от писъците на момченцето. — Госпожо Коли, ако сте съгласна, моята сътрудничка ще заведе сина ви на разходка. Мисля, че така е по-добре за него.

— Чад… — Патси се втренчи в детето, сякаш се беше събудила от дълбок сън. — Отиваме в парка… На две преки от тук е… Люлките…

— Аз ще го заведа, госпожо Коли. Не се тревожете за него. — Пийбоди взе детето в прегръдките си и за изненада на Ив непринудено му заговори: — Хей, Чад, обичаш ли соеви наденички?

— Патси, какво ще кажеш да настаним по-удобно момиченцето ти? — Клуни измъкна бебето от раничката и го подаде на Ив. Очите й се разшириха от изненада, тя запротестира:

— Слушайте… не мога да…

Но той вече водеше Патси към канапето, а Ив остана с вързопа в ръце. Потрепери, погледна надолу и видя две големи черни очи, които любопитно се взираха в нея, сетне нещо потече върху дланите й. А когато бебето се наака, буквално й прилоша.

Огледа се за помощ. Клуни и Рот бяха седнали от двете страни на Патси и се опитваха да я успокоят. Стаята беше малка, на пода бяха разпръснати играчки. Долавяше се миризма, която Ив не познаваше — миризма на пудра, цветни моливи и захар, характерна за жилище, в което има малки деца. Внезапно зърна панера с грижливо сгънато пране, който стоеше на пода. Реши, че е идеален за целта и пристъпвайки предпазливо, сякаш носеше самоделна бомба, остави бебето върху прането.

— Да не си мръднало оттук — прошепна, несръчно погали главицата му, покрита с черен мъх, и едва сега се осмели да си поеме въздух. До този момент сякаш не забелязваше жената на канапето, която се беше вкопчила в ръката на Клуни и машинално се поклащаше напред-назад. Не издаваше нито звук, а сълзите й се лееха като порой.

Ив предпочете да наблюдава отстрани как Клуни и Рот успокояват вдовицата. Не искаше да им пречи — тези хора си знаеха работата. Тази жена беше останала сама на света, сега колегите на съпруга й бяха нейното семейство, те щяха да й помогнат по-леко да понесе удара.

Скръбта беше обгърнала като мъгла малката стая. Ив знаеше, че ще измине много време, преди сивата пелена да се разсее.

— Аз съм виновна! Аз съм виновна! — прошепна Патси. Проговаряше за пръв път, откакто я бяха накарали да седне на канапето.

— Не е вярно. — Клуни силно стисна дланите й и я накара да вдигне глава. Знаеше, че за да му повярват, хората трябва да го гледат в очите. — Разбира се, че не е вярно.