Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Стана и взе друга снимка, на която Тад беше заснет с усмихната млада жена, която държеше бебе с розови страни.

— Бяха идеалното семейство. — Тя нежно прокара пръст по усмихнатите лица, върна снимката на мястото й и отново седна. — Ала няколко седмици след смъртта на сина ни Арт започна да се променя. Често потъваше в празни размишления, заяждаше се с мен за щяло и за нещяло. Престана да споделя с мен, отказа да посещава неделната литургия. Отначало се карахме, после само мълчахме. Съществувахме в тази къща, вместо да живеем в нея.

— Госпожо Клуни, спомняте ли си кога съпругът ви започна да се променя?

— Преди около четири месеца. Изминалото време ми се стори безкрайно — с Арт сме заедно повече от трийсет години, но никога поведението му не е било толкова странно.

Ив си помисли, че тъкмо по това време е било извършено първото убийство. Беше открила мястото на първото парченце от мозайката.

— Понякога дори и нощем не се прибираше у дома, премести се да спи в стаята на Тад. После напусна дома си. Заяви, че съжалява, задето ми причинява тревога, но трябвало да уреди нещо, преди отново да бъде мой съпруг. Опитах се да го разубедя, но той беше непоколебим. Дано Бог ми прости, ала бях толкова смазана от мъка, чувствах се толкова празна отвътре, че не ме беше грижа какво прави Арт.

Тя стисна устни и избърса сълзите си.

— Не знам къде е, нито какво е направил, но копнея отново да бъда със съпруга си. Ако знаех нещо, което ще помогне да ми го върнете, веднага щях да ви го кажа.

След посещението в дома на Клуни, Ив разпита съседите. Всички бяха озадачени, не можеха да повярват, че добрият приятел, любящият съпруг и баща, уважаваният член на малката ни общност е убиец.

Никой не призна, че Клуни се е опитал да се свърже с него — може би казваха истината.

— Вярвате ли ми? — попита Пийбоди, когато се качиха в колата.

— Вярвам на жена му. Прекалено объркана и изплашена е, за да лъже. Клуни знае, че наблюдаваме къщата, както и жилищата на негови приятели и роднини. Не е толкова глупав, че да се укрие при свой познат, но не бива да изключваме и тази възможност. Като се върнем в управлението, отново ще прегледаме информацията за него. Може би ще ни хрумне къде би отишъл.

След два часа пред компютъра Ив вече не беше толкова оптимистично настроена. Имаше усещането, че пред нея се е изпречила непробиваема преграда. Притисна с пръсти клепачите си и се запита дали да не изпие още една кана кафе, за да надвие умората. Отвори очи и видя, че Майра стои на прага.

— Прекаляваш с работата, Ив.

— Притисната съм до стената. Извинявай, имахме ли уговорена среща?

— Не. Помислих си обаче, че ще ти бъде от полза да чуеш мнението ми за състоянието на Клуни.

— Разбира се. — Ив се огледа и въздъхна. — Тук цари истински хаос. От няколко дни съм забранила на чистачите да влизат в канцеларията ми. Страхувам се от шпионите на Рикер — напоследък започнах да се убеждавам, че неговите хора са навсякъде.

— Хаосът изобщо не ме притеснява. — Майра седна на ръба на бюрото. — Не вярвам, че той е променил плана си. Мисля, че дори да иска, не може да го стори, защото е решил да те държи под око. Следователно няма да напусне града.

— Вече не му вярвам. Обеща да не убива, а без капчица колебание заби ножа в гърдите на Уебстър.

— Не е действал преднамерено, а импулсивно, възможно е дори да си е въобразил, че това е било самозащита. Присъствието на човек от „Вътрешно разследване“ го е накарало да мисли, че си измамила доверието му. Сигурна съм, че не е напуснал града и използва уменията си, за да разбере дали ще се подчиниш на ултиматума му относно Рикер. Мисля, че и ти си на същото мнение.

— И аз бих постъпила като него, ако бях намислила да накажа виновните, ако ще и да загубя живота си. — Ив се беше помъчила да проникне в съзнанието на Клуни, да си представи как разсъждава, какви са мотивите му. — Той се стреми към смъртта, нали, докторе?

— Да. Ще те наблюдава и ако в определения от него срок не изпълниш условията му, ще се опита да те убие. Ще се постарае да отнеме и живота на Рикер, после ще се самоубие. Не ще се осмели да погледне в очите съпругата си и колегите си, но с радост ще отиде при сина си.

— Няма да го позволя — промълви Ив.

Искаше й се да се прибере право вкъщи, но реши да се отбие в болницата. Бяха й казали, че в състоянието на Уебстър не е настъпила промяна, но тя държеше да се увери, че не са я излъгали.

Докато вървеше по коридора към интензивното отделение, си мислеше колко мрази миризмата, типична за болниците, и изобщо болничната атмосфера. Когато сестрата я попита дали е близка сродница на Уебстър, Ив най-безсрамно я излъга.