Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Ру докосна насинената си ръка и продължи:

— Накрая го убедих, че си приел да действам като посредник, защото не си бил на себе си. Споделих с него, че напоследък си станал разсеян и немарлив. Рикер се хвана на въдицата, защото му беше приятно да научи за падението на кръвния си враг, освен това не предполагаше, че ще се осмеля да го излъжа. — Тя отново отпи от чашата си, защото гърлото й беше пресъхнало. — Всъщност очаквах много по-големи затруднения. Рикер захапа стръвта още преди да я сложа на кукичката. Онзи Канарди, адвокатът, заяви, че цялата история е доста съмнителна, но Рикер му нареди да си затваря устата. Онзи обаче продължи да мърмори, тогава шефът му го замери с преспапието. Не го улучи, но в стената остана дълбока дупка.

— Гневът е лош съветник — промърмори Ив.

— Гледката беше впечатляваща — съгласи се Ру. — Във всеки случай адвокатът предпочете повече да не се намесва, а Рикер обеща да дойде в клуба. Няма да пропусне възможността да те унизи, да те стъпче. Разбере ли, че Канарди е имал право, ще се опита да те убие. Заяви, че ако не може да те разори, ще отнеме живота ти.

— Браво, Ру — повтори Рурк и кръвта във вените му закипя. Чувстваше се като ловец, който се впуска в преследване на опасен звяр.

— Аз не съм доволна. — Ив пъхна ръце в джобовете си и накриво изгледа Ру. — Защо не си казала на Рикер, че и Рурк се е разплакал?

Забеляза изпълнения с благодарност поглед на Ру и мислено се помоли операцията да мине гладко.

Времето ги притискаше. Едновременното провеждане на две важни акции означаваше за един час да се върши двойно повече работа, повече тревоги.

Ив остави „Чистилището“ в ръцете на дори прекалено компетентния Рурк и заяви, че отива да посети съпругата на Клуни в къщата й в предградията.

— По нареждане на командира Бакстър вече я разпита — обади се Пийбоди, с което си навлече гнева на началничката си, която я стрелна с леден поглед и се сопна:

— Искам да й задам още няколко въпроса. Имаш ли нещо против, полицай!

— Не, лейтенант. Извинете, лейтенант — избърбори Пийбоди и си помисли, че следващите трийсет часа ще бъдат най-кошмарните в живота й. Като видя патрулната кола, паркирана пред мъничката градина на едноетажната къща, реши да си държи езика зад зъбите. Клуни също щеше да я забележи, ако случайно му хрумнеше да се укрие вкъщи. А може би тъкмо затова колата беше на толкова видно място.

Тя безмълвно последва началничката си по късата алея. Ив позвъни на вратата.

Жената, която отвори, беше доста закръглена и с приятно, открито лице. Щеше да изглежда хубава, ако клепачите й не бяха подпухнали и очите й зачервени от плач. Очевидно беше изтощена до смърт, объркана и изплашена. Когато Ив й показа значката си, жената избухна в ридания и през сълзи възкликна:

— Намерили ли сте го! Мъртъв е!

— Не, госпожо Клуни, още не сме установили къде се укрива съпругът ви. Може ли да влезем?

— Казах на колегата ви всичко, което знам. — Тя се обърна и ги поведе към малката всекидневна. Раменете й бяха приведени, сякаш носеше тежък товар.

Мебелите бяха покрити с калъфи от кретон, върху масичките имаше дантелени покривчици, старомодните кресла изглеждаха удобни, подът беше застлан с поизбелял килим. Телевизорът също беше старомоден. На видимо място беше поставена статуетка на Светата Дева със сериозно и състрадателно лице.

— Госпожо Клуни, съпругът ви обаждал ли ви се е?

— Не… и няма да ми се обади. Казах на другия детектив, ще го кажа и на вас — допуснали сте абсурдна грешка. — Тя машинално отметна от челото си кичур от кестенявата си коса, която бе започнала да се прошарва. — Арт наистина не е добре… от дълго време не е на себе си, но никога не би сторил онова, в което го обвинявате.

— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви се обади, госпожо Клуни? Нали сте негова съпруга, а това е неговият дом.

— Така е. — Жената седна, сякаш вече не можеше да се държи на краката си. — Вярно е. Но Арт вече не е същият. Не вярва на никого и в нищо. Той е свършен човек, отклони се от пътя, загуби надеждата и вярата си. След смъртта на Тад животът ни вече не е същият.

Ив седна до нея и се приведе, сякаш споделяше тайна с близка приятелка.

— Госпожо Клуни, искрено желая да му помогна. Имате ли представа къде се е укрил?

— Не, никаква. Напоследък много се отчуждихме. — Тя извади от джоба си смачкана носна кърпичка. — Арт престана да ми говори, вече не споделяше с мен, както през месеците, последвали убийството на Тад. Тогава взаимно се подкрепяхме и се утешавахме. Нашият Тад беше прекрасен младеж. — Погледна към снимката на младия мъж в парадна униформа. — Той беше нашата гордост. Когато го загубихме, с Арт се вкопчихме един в друг, крепеше ни любовта, която изпитвахме към него, и с която обсипвахме съпругата му и детенцето му. Добре че беше детето, та ни помогна да преодолеем мъката.