Гюстав Емар: Отмъщение

— О, лъжете се, маркизо!

— Не, бароне, чувствам, че смъртта ми е близка. Остават ми да живея всичко на всичко само няколко минути.

Тя даде знак на графинята, която се наведе над нея, и двете приятелки си размениха нещо шепнешком.

— Докажете ми, че сте дошли тук с добро намерение, бароне — обърна се след това маркизата към достойния воин.

— Кажете, маркизо! Вашето желание за мене е равносилно на заповед!

— Дайте на графиня Дьо Малевал свобода, нека отиде, където пожелае.

— Никой от нас няма да се съпротиви на това. Никой няма да я преследва!… Давам ви моята честна дума.

— Благодаря, бароне, но тя сама няма да може да излезе оттук.

— Аз ще я изпратя!… Нека само да каже къде иска да отиде — предложи Изгнаника, като излезе напред.

— Добре, съгласна съм! — кимна графинята, после целуна за последен път маркизата и добави заплашително: — Господин Дьо Грини, между вашия приятел и мене не всичко още е свършено!… Довиждане…

Заповяда с жест на слугинята си да я последва и излезе заедно с Изгнаника. Съпроводиха ги трима или четирима ловци. Тя вървеше високомерна и спокойна, като че ли всичко, което ставаше в тази минута в селото, ни най-малко не я засягаше.

Маркизата я проследи с поглед. Щом приятелката й най-сетне излезе от стаята, дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на ранената и тя се обърна към барона:

— Приближете се — проговори с глас, който с всяка секунда ставаше по-тих и по-тих, — искам да ви кажа няколко думи, които не трябва да чуе никой друг освен вие.

Младежът пристъпи две-три крачки.

— Цял съм на вашите услуги, маркизо — тъжно прошепна той.

— По-близо, моля ви, още по-близо!

Баронът застана до нея на колене, но тъй като силите видимо я напускаха, по нейна настоятелна молба обхвана с дясната ръка талията й.

— Така е добре — продължи измъчената жена. — Надявам се Бог да ми даде сили да ви кажа всичко!

Тези думи бяха произнесени с толкова слаб и развълнуван глас, че баронът потрепери.

— Сега слушайте ме, бароне… Когато секунди ме делят от смъртта, ми се иска да знаете, че ме убива любовта към вас!

— Не казвайте това, маркизо.

— Аз ви обичам от онзи час, когато ви видях за пръв път. Вие не ми повярвахте и ме упреквахте.

— Но…

— Да, много добре помня как ме оскърбявахте, но беше много несправедливо. Нямахте право да ме осъждате, без да изслушате това, което можех да кажа за свое оправдание… Арман, аз ви обичах с цялата си душа. Отбягвайки ме, вие разбихте щастието на двама души.

— Леона! Леона!

— Да, наричайте ме Леона. Приятно ми е да слушам името си от вашите уста… Ах, можехме да бъдем щастливи! Колко лошо постъпихте с мене последния път, когато съдбата ни бе събрала!

— Маркизо, нима намирате за нормално, че ви срещнах точно тогава, когато се опитвахте да умъртвите и мен, и Дьо Вилие?

— Неблагодарни! — прошепна тя. — Неблагодарнико! Ако съм последвала графинята, която се водеше единствено от демона на ненавистта и отмъщението, го направих само за да ви спася! Тя искаше да убие и вас, и приятеля ви. Ако не бях аз, досега сто пъти да сте загинали!

— Прости ми, Леона, прости ми!

— Прощавам ви и ви обичам, Арман! Целунете ме за пръв и последен път!

Младият човек се наведе и целуна маркизата, която сякаш само чакаше този миг, за да издъхне.

Барон Дьо Грини продължаваше да стои на колене до тялото на мъртвата. Той плачеше като дете.

Груба ръка го потупа по рамото. Той вдигна глава. Беше Берже.

— Слушайте, господин бароне, ще плачете после! Сега излизайте! Най-напред трябва да се помисли за живите, после за мъртвите! Тръгвайте! Тук нямаме повече какво да правим.

С тези думи Берже се втурна навън. Ловците последваха примера му, бързайки да се измъкнат от горящата къща. В мига, в който тя рухна, канадския ловец започна инстинктивно да търси барона. Не го виждаше никъде и заразпитва за него спътниците си. Един от тях нададе вик на ужас и протегна ръка към пожара. Това беше единственият отговор.

Погледът на Берже проследи ръката на ловеца и замръзна.

Баронът не бе напуснал мястото на пожара. Той продължаваше да стои на колене до тялото на онази, в чиято любов не вярваше толкова дълго.

Не бе имал възможност да заживее за нея, затова пък умираше с нея.

Силата на огьня се увеличаваше. За спасение на барона не можеше и да се мисли. Впрочем Берже бе убеден, че нещастникът сигурно би се отказал от каквато и да е помощ от тяхна страна.

Покривът рухна, погребвайки под развалините маркиза Дьо Боа-Траси и барон Дьо Грини.