Гюстав Емар - Отмъщение

Силно вълнение бе обхванало форта Necessite. Гарнизонът, състоящ се от петстотин души отбрани войници, трескаво привършваше работите по укрепването на форта. Едни извличаха оръдията, други приготвяха снаряди, трети носеха барут и куршуми… А там, малко по-далеч, подреждаха кошове с пръст и торби с пясък.

Англичаните очакваха силно нападение от страна на французите. Известието за него бе донесено преди два дни от графиня Дьо Малевал. Тя има продължителен разговор с майор Вашингтон, показваше му някакви писма — с една дума, бе му дала толкова убедителни доказателства за истинността на твърдението си, че майорът веднага събра военен съвет от главните офицери на гарнизона. На съвета единодушно бе решено незабавно да се заловят на работа по отбраната на форта. Решението се налагаше и от факта, че според думите на графинята ръководството на френските сили бе поверено на граф Кулон дьо Вилие — брата на нещастния капитан Дьо Жюмонвил, подло убит от засада, устроена от самия майор Джордж Вашингтон.

Войниците под прякото наблюдение на офицерите работеха усърдно от ранно утро до късна вечер. Стараеха се да доведат форта до такова състояние, че да може да издържа обсада до пристигането на подкрепление от Вирджиния, което щеше да принуди французите да отстъпят.

Графиня Дьо Малевал измоли позволение да остане във форта Necessite. Комендантът охотно бе дал съгласието си.

Какъвто и да беше източникът, от който графинята черпеше своите сведения, тя явно беше осведомена отлично. За доказателство може само да се припомни това, което се случи няколко дни по-рано във форта Дюкен.

Господин Дьо Контъркьор една сутрин в края на юни покани капитан Дьо Вилие при себе си.

Графът, напълно оздравял от раните си, побърза да се яви.

Когато влезе в кабинета на коменданта, там освен него се намираха още две лица. Това бяха Берже — канадският ловец, и Голямото ухо — вожд на племе червенокожи.

Щом ги видя, капитанът разбра, че е извикан по важна работа.

— Драги капитане — обърна се към него господин Дьо Контъркьор след размяна на обичайните поздрави, — най-после имам възможност да изпълня обещанието, което ви дадох доста отдавна.

— Нима е настъпил моментът? — попита Дьо Вилие и радостен лъч озари обикновено печалното му лице.

Последните събития, в които бе едно от главните действащи лица, и трагичната смърт на приятеля му барон Дьо Грини бяха оставили дълбоки следи в душата на младия офицер. Чертите на лицето му излъчваха меланхолия, която сякаш никога нямаше да го напусне.

— Да — продължи комендантът, — всичко е готово, за да се опитате да нападнете форта Necessite. Вие, разбира се, схващате, че говоря за внезапно нападение с цел неприятелят да бъде изненадан. Хората, които назначих в състава на вашия отред, са се прославили в подобен род експедиции.

— Ще успеем или не да го изненадаме, господин комендант — отговори младият човек с твърд глас, като натъртваше всяка дума, — с главата си ви гарантирам успеха! Фортът ще бъде превзет или аз ще бъда убит но време на щурма!

— Ще изпадна в отчаяние, ако с вас се случи някакво нещастие, драги капитане! И обратното — надявам се още много, много години да служите на негово величество! Офицери като вас не се срещат често! Затова пазете се, приятелю мой, моля ви! Ако е необходимо, в качеството си на началник ще издам и заповед да се пазите.

Графът мълчаливо се поклони.

— Отредът ви се състои от шестстотин канадски ловци под командата на вашия приятел Берже и от червенокожи воини от племето вълци гурони, чиято цена знаете. Голямото ухо, най-знаменитият вожд на своето племе, иска сам да го предвожда. Искрено съжалявам, че не мога да ви дам на разположение и отред редовна войска. По-добре, отколкото всеки друг знаете колко са малко моите войници.

— Видях в битка както индианците, така и канадците. Това са хора с непобедимата храброст на лъва. Никаква сила не може да ги спре в боя. С тях и с двама офицери като стария Берже и вожда на гуроните съм сигурен в успеха… Освен това Бог ще бъде с нас! Кога ще заповядате да тръгна?

— Когато пожелаете! От тази минута ви предоставям пълна свобода на действие.

— Благодаря ви! Ще се възползувам от вашето разрешение да замина колкото може по-скоро.

— Ето ви заповедта, драги капитане. Прочетете я.

Граф Дьо Вилие взе листа, разгъна го и бързо го прочете с чувство на радост. Тази заповед даваше на капитана най-широки пълномощия. Един абзац го трогна особено силно. Той гласеше следното: