Гюстав Емар - Отмъщение

— Ето това е малко по-добре!

— Още не съм казал всичко. Във форта се чувства недостиг от провизии и боеприпаси. Между другото барутът им е развален. Самото оръжие също е в доста лошо състояние. Освен това каквото и да говорят, но тези герои се страхуват от нашето нападение.

— Така че?… — додаде капитанът.

— Така че съм убеден, че ако ги нападнем бързо и особено със силен отред, няма да издържат на натиска и ще бъдат разбити.

— Браво! — извика графът. — И аз мисля така. Тръгваме тази вечер!… Жан-Пол, щом свършите с коменданта, бъдете така добър да дойдете в моята стая. Искам да поговоря с вас. А сега, ако разрешите, тъй като нямам какво друго да кажа освен ако господин комендантът не се нуждае от мене…

— Ни най-малко, напълно сте свободен… И така, до довечера, господа.

Господин Дьо Контъркьор изпрати посетителите си до вратата на кабинета.

Жан-Пол последва капитана.

Пред вратата на стаята си граф Дьо Вилие намери Златния клон и му заповяда да не пуска никого. После затвори след себе си, предложи стол на Изгнаника и веднага пристъпи към разговора си с него като човек, който бърза да свърши някаква работа, гнетяща сърцето му.

— Милостиви господине, не зная кой сте и няма да ви питам — това почти не ме интересува… Но откакто съдбата ни събра, вие винаги сте ми се притичвали на помощ и сте проявявали такава преданост, която според мен с нищо още не съм заслужил.

— Виновен съм, капитане! Моля ви, да възстановим фактите. За пръв път се срещнахме, когато спасихте живота ми.

— Така е, но тъй като оттогава вие успяхте да ми направите същата услуга, значи сме квит.

— Може би… Продължавайте.

— Имам към вас една молба, от която зависи щастието в целия ми живот. Ще говоря направо: аз обичам вашата дъщеря!

— Това го зная — отговори Изгнаника много сериозно. — Тя ми е говорила за вас, а и аз сам съм се убедил в чувствата ви към нея.

— Нито в неин, нито в мой интерес е било да пазим от вас в тайна любовта си — силна и искрена. Произхождам от старинен и почтен род.

— Познавам семейството ви, да, познавам го… — въздъхна Изгнаника.

— Така ли? — учуди се графът.

— Да, като другите — побърза да отговори бащата на Анжела с престорено равнодушие.

— Искам ръката на вашата дъщеря!

— А знаете ли как ме наричат тук?

— Това не ме засяга! Вие сте човек сърдечен, прям и честен. Господин Дьо Контъркьор изпитва към вас голямо уважение. Дори и да сте извършили нещо нередно, то засяга само вас… Ако ви се е случило някакво нещастие, мога само да ви съчувствам… Не сме в Европа… Тук уважават човека само заради това, което е всъщност. Вашата дъщеря е ангел, аз я обичам и искам ръката й.

— Твърдо ли сте решили, граф Дьо Вилие?

— Да!

— И никога няма да ме разпитвате за прякора и за миналото ми?

— Никога!

— Ще ми позволите ли да живея, както аз искам?

— Разбира се!

— Щом е така, граф Дьо Вилие, аз ви давам ръката на дъщеря си Анжела, но помнете — на Анжела, дъщерята на Жан-Пол, на Изгнаника!

Сърдечно ръкостискане „подпечата“ този странен договор. Графът зададе само още един въпрос:

— Тръгвам на експедиция с изключително важно значение за по-нататъшния ми живот. Желая моята сватба да стане във форта Necessite, щом го завладея. Имам някои лични причини да постъпя по този начин.

— Досещам се! Говорете без страх! Поемам цялата подготовка на сватбата. В самия ден на превземането на форта там ще видите дъщеря ми и мене, както и мисионера за извършване тайнството на брака.

— Добре! До скоро виждане, татко!

— Не ме наричайте така! — продума Жан-Пол разтреперан.

— Защо? — учуди се графът.

— Обещахте ми да не задавате никакви въпроси.

— Наистина! Тогава поне да се прегърнем.

Изгнаника понечи да притисне в обятията си младия човек, но се отдръпна, избърса издайническата сълза, стичаща се по бузата му, и си тръгна…

Вечерта след прегледа, извършен от капитана, отредът напусна форта Дюкен.

На 3 юли 1754 година, на разсъмване, английските часови по стените на форта Necessite съобщиха за появяването на предните френски постове. Скоро след това се показа и целият отред.

Въпреки проливния дъжд канадците вървяха бързо, смееха се и си бъбреха помежду си, без да обръщат внимание на форта, чиито стени се белееха на пушечен изстрел от тях.

Като се приближиха достатъчно, френските бойни редици се разгънаха вдясно и вляво и след четвърт час фортът бе изцяло обкръжен.

След това като че ли някой замахна с вълшебна пръчка и нападателите изчезнаха. Канадците, отлични стрелци, заеха позиции зад дърветата и скалите.