Гюстав Емар - Отмъщение

Тук-там се разнесоха пушечни изстрели. Започна се бой.

Индианците, въоръжени, заизлизаха от колибите си, като се стараеха да се съберат на групи и организират зашитата на селото.

— Напред! — извика капитанът. — След мен, бойци!

— Напред! — повториха ловците.

Мъжете се втурнаха напред, размахвайки факли, които хвърляха в колибите и стреляха по противниците, осмелили се да им се противопоставят.

Въпреки всичките молби на капитана, Анжела вървеше след него неотлъчно, готова всеки миг да му помогне.

След една прибежка от няколко крачки, младият офицер се олюля и падна. Напразно се опитваше да стане. Увлечен от вихъра на сражението и горейки от желанието да отмъсти за похищението си, младежът бе забравил, че още щом влезе в колибата на съвета, му бяха отнети обущата. Нежните му крака, изранени от тръни, камънаци и храсти, бяха в ужасно състояние. Кръв течеше от раните, които му причиняваха ужасни страдания и нетърпими болки.

Анжела първа забеляза печалното състояние, в което се намираше нейният любим. Тя повика баща си и въпреки енергичното съпротивление на графа, ловците го сложиха на носилка и го понесоха в разгара на битката.

— Ще трябва да се отдалечим от бойната арена — каза Анжела. — Повече не можете да се сражавате, приятелю мой!

— Моето място е тук, няма да го напусна!

— Боже мой! — с отчаяние извика девойката. — Но така ще загинем!

Боят ставаше все по-ожесточен. Индианците на няколко места се бяха подредили в редици и на свой ред заплашваха да минат в настъпление. Куршумите валяха като град край носилката. Анжела, изцяло в плен на своята любов, виждаше само Дьо Вилие. Искаше, каквото и да става, на всяка цена да го спаси, а той самият упорито настояваше да умре. Бедната девойка хвърли умолителен поглед към баща си.

Изгнаника се притече на помощ.

— Господин графе — отсече той, — ние влязохме безумно в този капан, от който може би нито един от нас няма да се измъкне, с една-единствена цел — да успеем да ви спасим! Вашият живот е скъп и освен това кой ще отмъсти за брат ви, ако се оставите да бъдете убит тук?

При тези думи капитанът трепна. Лицето му пламна.

— Не искам повече да споря, ще ви се подчиня. Но преди да се разделим, искам нещо да ви заръчам. Тичайте в къщата при графинята и я спасете, ако е възможно… Това трябва да сторите!

— Господин графе, но тази жена…

— Никакво но!… Или аз ще отида сам! Тази жена е мой непримирим враг. Тя трябва да бъде спасена! Това го искам аз!

— Подчинявам се, щом толкова го желаете. Ако е възможно да бъде спасена, ще я спася!

— Благодаря ви!

— А сега позволете на Анжела да ви изпрати. Недалеч оттук чакат готови коне. Ще имате ли сили да се държите на коня?

— Надявам се!

— Добре! Утре, при залез-слънце, ще бъдете във форта Дюкен. Прощавайте, господин Дьо Вилие!

— Дадохте ми дума, помните, нали?

— Никога не съм изменял на думата си!

Изгнаника целуна нежно дъщеря си, като й пошепна няколко думи на ухото. Щом от погледа му изчезна носилката, на която отнесоха капитана, събра канадците и се хвърли с тях в боя. Последва га и Голямото ухо. Успяха да си пробият път с оръжие през тълпата индианци, които напразно се опитваха да ги спрат.

Почти в същата минута отредите на Берже и барон Дьо Грини бяха нападнали къщата на графинята.

Индианците, обезумели от страх, напуснаха селото, оставяйки зад себе си много трупове.

Успехът на канадците беше много по-голям, отколкото самите те очакваха. Сега бяха пълни господари на полесражението. Въпреки това не можеха да си позволят да изгубят и минута време, ако не искаха да се опекат в пожара, запален от тях.

Ловците обградиха къщата от всички страни. Водачите на отредите се втурнаха вътре. Проникнаха в салона, където намериха три жени. Двете се грижеха за третата, просната на рогозка — явно сериозно ранена.

— Маркиза Дьо Боа-Траси! — извика баронът вкаменен. При звука на този глас, който маркизата веднага позна, тя се изправи.

— Да — каза, — това съм аз, бароне! Не сте очаквали да ме видите тук, нали?

— Извинете, маркизо, но аз знаех за вашето присъствие в това село, както и за присъствието в него на графиня Дьо Малевал.

— Какво ви води в тази къща, господине? — попита графинята с високомерна ирония. — Дойдохте, за да ни обявите за свои пленници?

— Да ме пази Господ, графиньо! — възрази младежът. — Имам едно-единствено желание — да ви спася! Затова съм и тук!

— Твърде късно, бароне — простена маркизата, — поне за мене! Раната ми е смъртоносна, усещам това.