Гюстав Емар - Отмъщение

— Мълчете! У червенокожите очите и ушите са навсякъде… Ще чакаме… Да се надяваме…

После се обърна на другата страна, затвори очи и се пристори, че спи.

Разочарован, капитанът реши да последва примера му.

Вече около час край тях беше пълен мрак, но изведнъж блесна светлина. Няколко воини със запалени факли в ръце влязоха в колибата. Двама от тях носеха храна, която оставиха близо до пленниците.

— Яжте! — каза водачът на групата.

Една от факлите бе забита в земята. Воините се отдалечиха, с изключение на един. Той остана и се облегна о вратата на колибата. На него бе поръчано да ги пази. Скоро дойде още един, въоръжен с пушка.

Когато гозбите изчезнаха, индианският воин, донесъл храната, взе съдините и факлата и излезе.

Часовоят, поставен при вратата, продължаваше да стои неподвижно на поста си.

Мина половин час. Полека-лека селото напълно притихна.

Очите на часовоя, втренчени в пленниците, блестяха в тъмнината като очите на тигър.

Изведнъж Голямото ухо извиси глас, обърна се към часовоя и предпазливо каза:

— Моята лула е пълна със свещен тютюн. Нима моят брат би отказал да ми подаде въглен, за да я запаля?

— Вождът не бива да пуши — грубо отвърна часовоят, — нека да почака! След няколко часа ще бъде на лов из блажените равнини на Ваконда. Там ще пуши на воля!

— Моят брат не постъпва добре. За този въглен бих му дал цяла огърлица от раковини и стъклени мъниста, подарена ми от бледоликите.

— Къде е огърлицата? — попита часовоят и светкавично се приближи с явното желание час по-скоро да стане собственик на скъпоценната вещ.

— Ето я — отговори вождът и скочи като ягуар върху доверчивия червенокож.

Обхвана с две ръце шията му и го удуши бързо. Бедният падна като вързоп, без да издаде нито звук.

— Какво направихте, вожде? — упрекна го капитанът.

— Убих кучето! — отговори Голямото ухо. — Нека бледоликият да почака!

Индианецът взе оръжието на часовоя, завлече убития до капитана и го нагласи в същата поза, в която той лежеше минута преди това.

Като свърши с всичко, застана до вратата.

Офицерът, силно заинтригуван, с любопитство следеше всяко движение на червенокожия воин. Досещаше се, че вождът върши всичко това, за да се измъкне на свобода, а може би щеше да освободи и капитана.

— Защо Голямото ухо не излиза? — понита графът, като го видя, че стои неподвижно до вратата.

— Голямото ухо е вожд — отговори индианецът. — Той ще позволи по-скоро да уловят него само и само да помотае на бледоликия да избяга… Голямото ухо няма да излезе оттук без бледоликия… Нека моят брат да почака…

Капитанът се канеше да отговори, но отвън се чу леко изсвирване.

Вождът пооткрехна вратата.

Влязоха двама. Първият шепнешком размени няколко думи с индианеца, а вторият се завтече към капитана и преряза ремъците, с които бе вързан.

— Анжела! Вие ли сте? — извика изуменият граф, познал момичето. — Нещастно дете! Вие рискувате живота си… за мен!…

— Това нищо не значи! — отговори тя с треперещ от вълнение глас. — Да вървим! Вие сте свободен!

— Но обяснете ми, за Бога!…

— Нито дума, докато не бъдете в пълна безопасност!… Вземете това оръжие!

И тя му подаде револвери и пушка, които той пое с радост.

— О, поне няма да умра беззащитен! Благодаря ви, Анжела! Благодаря, скъпа моя! Вашето присъствие удесеторява силите ми!

— Да вървим, да вървим, Луи! Ние и без това изгубихме много време.

Капитанът стана и понечи да я последва, но схванатите му крайници не го послушаха и той падна отново на земята. Уви! Физическите сили му бяха изменили.

— Боже мой! — отчаяно се засуети момичето. — Нима няма да мога да го спася? Татко, татко!

Изгнаника — това беше човекът, който в този момент разговаряше с вожда — притича до дъщеря си.

— Кураж, капитане! Вашето спасение зависи от самия вас!

Младият човек събра всичките си сили, повдигна се и направи няколко крачки.

— Подпрете се на мен — каза Анжела, — аз съм силна, уверявам ви. Да вървим, мой мили Луи!

Излязоха.

Докато ставаше всичко това, Голямото ухо се беше заловил да накладе огън, опасен огън, и успя. Бегълците не се бяха отдалечили от колибата и на четиридесет крачки, когато тя пламна и започна да гори, като осветяваше селото със зловещата светлина на огнените езици.

Малко по-нататък към малкия отред се присъединиха няколко ловци, въоръжени от глава до пети. После всяка минута прииждаха все нови и нови ловци, сякаш израстваха от земята.