Гюстав Емар - Отмъщение

— Първо ме изслушайте, графе, а после вече решавайте как да постъпите — дали да приемете предложението ми или не.

— Съгласен съм — отговори графът с поклон.

— Вие сте благородник, господин Дьо Вилие — продължи графинята. — Дори произхождате от твърде древен дворянски род, но сте беден и нямате никакви покровители във Версай, където в днешно време всичко става с протекции. Съвсем възможно е да си останете капитан и никога да не получите повишение, въпреки всичките ваши достойнства, въпреки безпримерната ви храброст.

— В това няма нищо невъзможно — студено отговори графът — и аз смирено ви признавам, че отдавна вече съм се примирил с едно такова положение.

— Е, а аз, само ако изречете думата „съгласен“, веднага ще ви връча заповед за чин „полковник“ и триста хиляди лири за разходи по сформирането на вашия полк.

— Ето един странен начин за отмъщение! — отговори графът с иронична усмивка.

— Защо да не мога и аз да съм толкова великодушна, колкото и вие?

— Извинете ме, графиньо, но това, което говорите, ми се струва фантастично. Въпреки дълбокото ми уважение към вас, ще ви повярвам само ако видя заповед с подписа на негово величество християнския крал Людовик XV, Бог да го пази!

— Нима съм казала, че заповедта непременно ще носи подписа на крал Людовик XV? — попита графинята, устремила странен поглед към своя събеседник.

— Но от кого друг би могла да бъде подписана? Не познавам никого освен краля, който има право да произвежда офицерите в чин.

— И само крал Людовик XV ли е единственият монарх с подобно право?

— Аз зная само него, графиньо!

— А аз, господин графе, зная и друг толкова велик господар, колкото този, за когото говорите — крал Георг Втори.

— Английският крал!… — извика графът и скочи от стола така бързо, че графинята неволно се отдръпна назад. — А, сега всичко разбирам!… Значи такъв начин за отмъщение сте измислили?! Поставяте честта ми на карта! Искате да ме опозорите! Как се осмелявате да правите такова предложение на мен — Луи Кулон дьо Вилие, брата на нещастния Дьо Жюмонвил, убит от командира на английския отред! О, графиньо! За толкова ли голям подлец и негодник ме смятате?!

— Графе, пазете се! Само една дума да кажа или да сторя едно движение с ръката си и вие веднага ще бъдете предаден на индианците.

— Предпочитам да бъда предаден на индианците, графиньо, отколкото да продължавам да ви слушам! Нека ме подложат на мъчения — ще га понеса като благородник и като човек с мъжество!… Удивен съм, от каква подла глина сте слепена, графиньо, щом подобна гнусна мисъл е могла да се зароди в съзнанието ви?!

— Графе!

— А, нито дума повече! По-добре хиляди пъти смърт, отколкото да ви гледам! И аз съм обичал тази жена! — добави той, унищожавайки я с поглед, пълен с безгранично презрение.

— Това вече е твърде много! — извика графинята, кипнала от гняв. — Хей, тук!

В стаята влезе Андре.

— Повикайте ги! — заповяда графинята.

Андре даде знак. Десет индиански воини се появиха веднага в стаята и впериха очи в графинята. С пресипнал глас тя извика:

— Вземете го! Той е ваш! Предавам ви го.

И се свлече на стола, едва поемайки дъх, почти задушена от гняв.

— Прощавайте, графиньо — каза графът, — аз ви съжалявам! Сигурно силно страдате. Но не сте достойна за презрението на един порядъчен човек… Вас могат само да ви съжаляват!…

Даде знак с ръка на червенокожите, че е готов да ги последва.

— Негодник! — прошепна графиня Дьо Малевал с отчаяние. — Върви с тях, но помни, че отиваш на сигурна смърт!… Още малко и нашите сметки съвсем ще бъдат оправени!

Граф Дьо Вилие излезе, съпроводен от индианците.

Същия този ден, точно когато залязваше слънцето, на две мили от селото, в каменист дол — корито на пресъхнал поток, петима мъже седяха около палав огън. На никого не би минало и през ума, че може да ги види заедно по това време. Те весело си бъбреха, унищожавайки с апетит прясно изпечен сърнешки бут.

Бяха Жан-Пол — бащата на Анжела, и неговият вечен спътник Кадифената змия. До тях седеше нашият стар познат Златния клон заедно със Смелия, а петият беше не някой друг, а самият дон Паламед. Графиня Дьо Малевал го бе взела при себе си на служба, преди да напусне вилата си в Квебек.

— И така — каза Златния клон с пълна уста, — значи тази нощ…

— Да, тази нощ — отвърна Жан-Пол, — защото мъченията са определени за утре сутринта.

— Бедният капитан! Мислите ли, че ще имат смелостта да го измъчват, както правят с всички свои пленници?