Гюстав Емар - Отмъщение

Адското препускане ставаше все по-шеметно. Графът вече не осъзнаваше къде се намира, измъчваха го ужасни халюцинации, леден студ скова цялото му тяло, силите безвъзвратно го напускаха. Напълно безчувствен, вече нищо не чуваше и реши, че умира. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му, увисна безпомощно — беше в безсъзнание…

Бавно отвори очи, хвърли наоколо празен поглед, направи машинално движение с ръка и отново притвори клепачи, шепнейки със слаб глас:

— Защо не умрях?!

Минаха няколко минути. Младият човек направи ново усилие. Очите му гледаха по-разумно. Животът се връщаше, а заедно с него и паметта, страданието. Опита се да стане, но беше толкова отпаднал, че едва успя да извърне глава встрани.

Малко по малко мисълта му се избистряше.

— Къде съм? Какво значи това? Как съм се озовал тук? И наистина, това, което виждаше, не можеше да не го учуди.

Лежеше на легло в стая. Целите стени бяха украсени с дебели кожи, вместо с тапети. Кожи покриваха и пода. Широка камина, в която гореше буен огън, заемаше голяма част от стаята. Погледът му се плъзна по дъбов бюфет със съдове, до него — резбован сандък, ето и стенен часовник с кутия в стил Людовик XIII, няколко стола, маса, огледало, а до кревата — масичка със запалена на нея нощна лампа. Цялата тази изискана наредба още повече учуди графа.

Стаята беше доста голяма, но явно в къщата имаше и други помещения, към които водеха двете полузакрити от кожите врати.

Къде бе попаднал? В индиански вигвам или в къща на европейци? Кои бяха хората, предоставили му толкова разкошен подслон?

Имаше и други въпроси… Нима бе още в онази гора? Или може би похитителите му също бяха нападнати и принудени да изоставят жертвата си, и сега той се намираше в някаква ферма? Ако беше така, къде точно го запокитваше съдбата? При французи или при англичани? Свободен ли бе или не? От колко време лежеше в тази постеля?

Часовникът удари дванадесет — обяд ли беше или среднощ? Мъждивата нощна лампа го караше да мисли последното, но плътно затворените прозорци, закрити с кожи, го разколебаха…

Графът отново отпусна глава на възглавницата, въздъхна, затвори очи и заспа — този път съвсем спокойно.

Събуди го весел звън — биеше часовникът. Младият човек седна в леглото и със задоволство заоглежда обстановката.

През отворения прозорец в стаята се вмъкваха ослепителните лъчи на слънцето. Допреди няколко часа печална и мрачна, тя сега му изглеждаше съвсем друга. Чуваше се чуруликане на птици. Струя свеж ветрец, наситен с аромата на гора, погали бледото чело на Дьо Вилие и се заигра с дългите къдрици на косата му. Този човек се възраждаше за живот, усещаше прилив на сила и мъжество, миналото беше като сън, възкръсваше надеждата, а заедно с нея идеха радостта и безгрижието — тези мили спътници на младостта.

Вратата се отвори и влезе човек. С кротка и приятна външност, в черен костюм на слуга в богата къща. В ръцете си държеше поднос със супник, чинии, сребърни прибори, чаши. Притвори вратата, тихичко се приближи до масата, остави подноса, после се обърна и като усети устремения към него поглед на графа, почтително се поклони и зачака.

Граф Дьо Вилие следеше с нескрито любопитство всяко движение на влезлия.

— Най-после — прошепна той — ще узная къде се намирам!

Разбра, че слугата очаква заповедите му и с приятелски жест го повика до леглото.

— Какво ще заповяда господин графът? — попита слугата.

— Познавате ли ме? — учуди се капитанът.

— Да, зная, че имам честта да говоря с господин граф Луи Кулон дьо Вилие, капитан от кралския морски полк.

— Отлично! Щом е така, щом знаете моето име и звания, вероятно и лицата, от чието гостоприемство се ползвам сега, са от кръга на приятелите ми?

— Най-добрите приятели на господин графа!

— Добре, добре. А как се казват?

— Моят господар желае сам да се представи.

— И все пак, къде съм?

— Не мога да кажа това на господин графа.

— Нима ви е забранено да ми отговорите?

— Аз, господин графе, се намирам в тази страна не повече от месец и съвсем не я познавам.

Графът разбра, че на слугата е заповядано така да отговаря и престана да го разпитва за своите благодетели.

— А можете ли да ми кажете от колко време се намирам в тази къща?

Днес стават точно дванайсет дни, откакто господин графът пристигна тук. Той беше доста тежко болен и всички ние много се страхувахме за неговия живот. За щастие господин графът оздравя.