Гюстав Емар - Отмъщение

— Не ви разбирам — каза барон Дьо Грини. — Ако не се изкажете по-определено, за съжаление не зная как да ви отговоря.

— Добре казано, кълна се в спасението на душата си!… С удоволствие виждам, че въпреки младостта си, умеете да бъдете предпазлив — отвърна Изгнаника с насмешка. — Ще ви обърна внимание на факта, че вървим но един и същи път и това е достатъчно да се разбере къде отивате, дори и да не знаех каква смела работа замисляте. Не ми се сърдете — добави той, забелязал нетърпеливия жест на барона, — съдбата на капитан Дьо Вилие ме интересува не по-малко, отколкото вас. Той спаси живота ми. Това е стар дълг и аз бих искал да му го изплатя колкото се може по-скоро.

— Нима това е истина?

— Не знаете ли?

— Моят приятел няма обичай да разказва за направените от него услуги.

— Така е и аз съм му благодарен за това. Тази черта от характера му увеличава симпатиите ми, а също и благодарността към него и към приятелите му.

— Значи — каза Берже — можем да разчитаме на вашата помощ, в случай, че наистина сте решили да опитате щастието си в освобождаването на капитана?

— Точно така! Слушайте, с вас отдавна се познаваме, затова бъдете с мене откровен. Ще ви докажа, че зная всичко. Вие чакате Голямото ухо, нали така? Но преди да дойде при вас, трябва да се срещне с мене.

— А, това вече, мили Жан-Пол…

— Не ми ли вярвате? — Подсмихвайки се, попита Изгнаника.

— Бих повярвал, ако го видя със собствените си очи!

— Тогава погледнете!

И той го накара да обърне глава. Берже подскочи от изненада. В този миг Голямото ухо, индианският вожд, изкачил се на хълма, с бавни крачки се приближаваше към лагера.

Нямаше място за съмнение! Изгнаника бе казал истината.

Граф Кулон дьо Вилие невъзмутимо гледаше как неговите похитители утоляваха глада си, като се отказа да вземе каквото и да било участие в тяхната трапеза и отблъсна всички предлагани му ястия.

Почивката продължи два часа. При залез-слънце, въпреки навика на индианците никога да не предприемат нощни походи освен при абсолютна необходимост, бе даден сигнал за тръгване.

Същият човек, който вече бе говорил с графа, пак се приближи до него, поклони се вежливо и каза:

— Господине, трябва да продължим пътуването, но вече не пеша, а с коне, на които всички ще се качим. Надявам се, че сега ще се съгласите да ми дадете честната си дума, както ви помолих. Ако сторите това, ще ви доведат кон и вие ще можете съвсем свободно да яздите, при това ще се отнасят към вас с най-голямо уважение.

Младият човек извърна глава и се направи, че изобщо не слуша какво му се говори.

— Моля ви, във ваш собствен интерес е, господине — продължи човекът, преоблечен като индианец. — С упорството си сам се осъждате на ужасни страдания, от които лесно бихте могли да се избавите само с една дума. Съгласете се да направите това, което ви моля!

Графът се усмихна презрително, вдиша рамене и не каза нито дума. След секунди безполезно очакване, човекът се отдалечи с бавни крачки, тъжно шепнейки си:

— Това е железен човек, от него нищо не ще получиш! Правете каквото трябва — добави той с висок глас, обръщайки се към заобиколилите го хора.

Пак завързаха графа и му закриха очите с кърпа. После го вдигнаха с носилката и той усети, че се намира на шията на кон, пред човек, към когото е привързан и който го придържаше да не се свлече от едната или от другата страна.

Още от първите минути пътуването стана повече от уморително.

Младият човек, наполовина лежейки, нямаше никаква опора, за да се държи. Краката му се люлееха във въздуха, а главата му се клатеше на всички страни.

— Дайте знак на съгласие — чу глас в ухото си — и веднага ще ви развържат!

С неимоверни усилия графът се изправи така, че остана в продължение на няколко минути съвсем неподвижен. Отказът бе изразен решително. Никой повече не се опита да го убеждава.

Чу се изсвирване и отредът тръгна — отначало по-бавно, но постепенно ходът на конете ставаше все по-бърз, премина в галоп и накрая започна бясно препускане.

Въпреки всичките старания на конника да облекчи болките на графа, Дьо Вилие трябваше да употреби цялата си неизтощима енергия и сила на волята, за да не издаде нито един стон и да не помоли за милост безсърдечните си палачи. Кръвта нахлу в главата му, зловещ шум бучеше в ушите му, сърцето биеше до пръсване, ставите му се схванаха — усети, че му призлява, съзнанието му се размъти, кървави призраци танцуваха пред очите му.