Гюстав Емар - Отмъщение

— Госпожо — продължил Златния клон извънредно вежливо, — върнете се назад. Повтарям ви за последен път или ще си изпатите зле… На мене най-строго ми е заповядано…

— Сам се пази, негоднико! — извикала жената и стреляла по него едновременно едва пистолета. Куршумите изсвирили край ушите на младежа. Единият дори леко наранил главата му.

— Значи така! — закани се Златния клон, стигнал до ярост. Вдигнал пушката си и също стрелял.

Жената извикала от болка и изчезнала. Група въоръжени хора изпълниха двора. Водеха га Берже и барон Дьо Грини.

— Е — попита канадецът, — какво ново?

— Нищо особено! — отговори войникът. — Птичките са в гнездата си.

— А тия изстрели?

— Малка разправия! Така, от нямане какво да се прави! — намеси се Смелия, като приближи.

Индианските главатари с удоволствие изпълниха желанието на графинята. Те дълбоко ненавиждаха французите и мисълта за разправа с един френски офицер ги изпълваше с радост.

Но в случая стана нещо неочаквано. Въпреки ненавистта си към французите индианците се възхитиха от достойния начин, по който капитанът доброволно се предаде в ръцете им. Те тръгнаха към изхода на къщата не като победители с пленник, а по-скоро като почетен конвой на храбрия воин.

Графът премина през цялото село, вдигнал високо глава и усмихвайки се. Перспективата да бъде измъчван до смърт, която по всяка вероятност го очакваше съвсем скоро, изглежда, не го опечали.

Индианците го заведоха в голямата колиба на съвета. Разрешиха му свободно да се движи, но за всеки случай му взеха обувките. Те добре познаваха навиците на европейците от висшата класа. Знаеха, че на тези изтънчени същества им е много трудно, почти невъзможно да ходят боси, особено по пътищата встрани, проходими само за хората, привикнали от детството си кьм суровия живот сред дивата природа.

— Младият човек седна на едно столче, облегна гръб на гредата зад себе си и се отдаде на своите мисли. Външно, сякаш съвсем не се интересуваше какво става край него, а би трябвало да е обратното — живо до се интересува.

Точно тогава говореха за него. Предстоеше съветът да реши участта му.

Племенният глашатай бе съобщил на всички вождове, които един по един се събраха в голямата колиба на съвета и според ранга си се наредиха около огьня. По заповед на най-стария бе подадена голямата свещена лула. Тя обиколи всички присъстващи и съветът започна.

Споровете продължаваха повече от час. Няколко оратори говориха, но явно още не се бе стигнало до никакво решение, когато изведнъж отвън се чу силен шум. Влязоха няколко воини, водейки обезоръжен индианец.

Плененият индианец, от когото беше свален пояса му и на когото не бяха оставили нито ножа, нито томахавката, със своята величествена и горда осанка предизвика неволно интереса на всички.

Пленникът се обърна и капитанът трепна, сърцето му болезнено се сви. Той позна Голямото ухо, великия сахем на вълците гурони. Но вождът като че ли не го забеляза. Докато воините даваха отчет на членовете на съвета как точно са го хванали, Голямото ухо, скръстил ръце на гърдите си, вдигнал високо глава, изправен в целия си ръст, оглеждаше с горд и презрителен поглед събраните.

За нещастие младият европеец не разбираше нито дума от това, което си говореха, и нищо не можеше да узнае.

След доста дълъг и при това твърде бурен спор Голямото ухо безцеремонно се обърна с гръб към членовете на съвета, приближи се с бавни крачки до графа и седна до него.

Един воин стана, отиде при пленника и върза с тънък кожен ремък ръцете и краката му. Връзването обаче въпреки възлите беше доста хлабаво и не пречеше на човека да се движи. По същия начин бе вързан и офицерът, който не оказа никакво съпротивление.

— Бледолики — обърна се след това воинът към капитана на лош френски език, — ти ще умреш утре, с изгрева на слънцето. Приготви предсмъртната си песен! Твоята смърт ще бъде великолепна!

— Благодаря, воине — усмихвайки се, отговори капитанът, — не бихте могли да ми кажете нищо по-добро от това! Бърза смърт — ето всичко, което желая сега!

Индианецът се обърна с гръб към него и си отиде.

След няколко минути вождовете станаха и излязоха от колибата, като затвориха вратата.

Новият пленник и капитанът останаха сами.

След доста дълго мълчание капитанът, чието любопитство бе изострено до крайност, тихичко произнесе името на вожда. Надяваше се, ако е възможно, да получи някакви сведения какво става навън. Голямото ухо много внимателно се наведе към другаря си по съдба и сложил пръст на устните си, прошепна с глас, слаб като дихание: