Гюстав Емар - Отмъщение

„Заповядвам на капитана да атакува, ако това се окаже възможно, и да изтреби англичаните до крак, за да ги накаже за убийството, с което нарушиха най-свещените права на просветените народи.“

Намекът за измамата, жертва на която бе паднал неговият брат, напомни на капитана клетвата му да отмъсти на враговете. Това го преизпълни с радост и ентусиазъм.

— Най-после моят нещастен брат ще бъде отмъстен! Кога ще пристигнат твоите хора, Берже?

— Ще бъдат тук след два часа, господин Луи.

— Добре! А вашите, вожде?

— Малко по-рано.

— Отлично, мои бойни приятели! Ще им дадем да си починат през остатъка от деня и същевременно да се заемат с последните приготовления. Ще потеглим при залез-слънце. Луната ще осветява пътя ни. Съгласни ли сте?

— Да! — отговориха и двамата в един глас.

— Особено строго проконтролирайте да вземат със себе си необходимите бойни и хранителни запаси. Вашите воини имат ли пушки, вожде?

— Всички! — гордо отвърна Голямото ухо. — Te ще покажат на моя брат как добре умеят да стрелят с тях.

— Това е добре. Преди тръгване ще направя преглед на целия отред, за да видя дали всичко е в ред.

Тогава към коменданта се приближи един сержант и му прошепна нещо на ухото.

— Пуснете го — нареди комендантът и като се обърна към капитана, добави: — Ето още една новина.

В кабинета влезе Изгнаника.

Облеклото му, изпокъсано и кално, показваше, че е вървял дълго време.

— Е? — усмихна се Изгнаника, като пристъпи прага. — Както ми се струва, попаднал съм тук в най-важната минута.

— По-навреме и да искахте, не бихте могли да дойдете — отговори шеговито домакинът.

— Идвате от форта Necessite? — попита Дьо Вилие.

— Пристигнах преди две минути…

— И носите ли вести?

— Най-пресни!

— Добри?

— Като всички новини, съдържат в себе си и добро, и лошо.

— Хм! — замисли се комендантът. — Опитайте се да ни ги представите. Но първо седнете, сигурно сте много изморен.

— Признавам, изморен съм… Вървях бързо и по ужасни пътища.

Изгнаника седна на стола, който му подаде комендантът. Контъркьор не пропускаше случай да изрази голямото си уважение към този човек, живата загадка за всички по границата.

— Нима пътищата са толкова лоши! — попита капитанът.

— Успокойте се! Аз съм като птиците… винаги се движи по права линия. Моите пътища не са като вашите.

— Е, това донякъде ме успокоява… А сега, слушаме ви.

— Англичаните са предупредени за подготвяното срещу тях нападение и затова няма да може да ги изненадате.

— Това е лоша вест! — възкликна комендантът.

— За мене е все едно знаят ли, или не знаят за нашите намерения! — енергично се намеси капитанът. — Толкова по-славна ще бъде победата!

— Моля, продължавайте — подкани господин Контъркьор.

— И знаете ли кой ги е предупредил? Графиня Дьо Малевал.

— Графиня Дьо Малевал!… Уверен ли сте в това?

— Да, тя! Впрочем вие вероятно ще имате възможност да я видите — тя пожела да остане във форта.

— Сигурно знаете, приятелю мой — обърна се комендантът към графа, — че графиня Дьо Малевал е изменила на своята родина, за да стане шпионка на нашите врагове? С декрет на губернатора на Нова Франция тя е обявена извън закона. Тази жена ни е нанесла страшни вреди. Не зная и не искам да зная причините, тласнали я към предателство, но настървението й срещу всичко, което може да се нарече френско, е недостижимо… Пожелавам й да не попадне в нашите ръце. Ще бъда принуден да я обеся, а това, признавам, не би ми се искало!

— Да се обеси жена! — опита се да протестира капитанът, но усети, че се изчервява.

— Жената често е по-опасна от мъжете, приятелю. Освен това във връзка с този случай получих специално нареждане от господин Менесвил и няма да се поколебая да изпълня дълга си.

Граф Дьо Вилие извърна глава, за да прикрие объркването си.

— Интересно е да научим — продължи господин Дьо Контъркьор — какви други новини ни носите.

— Когато англичаните научили, че ги заплашва нападение, изпратили четирима куриери по четири различни пътя. Всеки от тях носел молба до губернатора на Вирджиния за по-скорошно изпращане на подкрепления от хора, храни и боеприпаси.

— Дявол да го вземе! Но всичко това е твърде печално! — въздъхна комендантът.

— Да, ако куриерите бяха успели да изпълнят възложената им задача — продължи Изгнаника с оттенък на неподражаема ирония. — Но по едно странно стечение на обстоятелствата и четиримата са попаднали в ръцете на нашите индиански горски скитници и телеграмите са загинали заедно с тях.