Гюстав Емар - Отмъщение

Преди да даде сигнал за атака, граф Дьо Вилие изпрати Берже в качеството му на парламентьор да предложи на англичаните да се предадат.

Това предложение те не удостоиха с отговор.

Началникът на отреда издаде веднага заповед да се започне битката…

Няма да описваме това сражение. То продължи десет часа под проливен дъжд, който не спря нито за миг.

След десетте часа ожесточен бой, френските стрелци принудиха английската артилерия да прекрати огьня.

Всичко беше готово за щурма. В мига, в който потеглиха в атака, над форта се развя бяло знаме. Неприятелят се предаваше чрез капитулация.

Англичаните имаха деветстотин души убити и смъртно ранени. Освен тях много войници бяха извадени от строя със сравнително леки рани. Артилерията беше разбита. По-нататъшното съпротивление — невъзможно. Майор Джордж Вашингтон лично се отправи към френския командващ.

— Бихме могли да отмъстим за убийството — каза граф Дьо Вилие на Вашингтон, който стоеше пред него блед, но съвършено спокоен, — но не желаем да ви подражаваме.

Капитанът се съгласи с предложените условия за капитулация.

Тя бе подписана в осем часа вечерта. Започваше със следните думи:

„Тъй като никога не сме имали намерение да нарушаваме добрата хармония, царяща между двете приятелски държави, а само да отмъстим за убийството на един от нашите офицери, изпратен като парламентьор и съпровождан от своя конвой…“ и т.н.

Четвъртата точка гласеше следното:

„Тъй като в плен у англичаните се намират един офицер, двама кадети и освен това хора на господин Дьо Жюмонвил, те обещават незабавно да ги освободят…“

Капитулацията завършваше така:

„Съставена в два екземпляра на един от постовете на нашата блокада в долуозначените ден и година. Подписана от: Джеймс Меке, Джордж: Вашингтон, Кулон дьо Вилие.“

Отмъщението бе пълно, възмездието — блестящо. Виновникът признаваше лично, със своя подпис, извършеното от него престъпление и бе принуден да се преклони пред великодушието на човека, чийто брат бе убил така подло.

Тази победа, постигната толкова бързо, струваше на французите само двама убити и седемдесет ранени.

Капитулацията бе току-що подписана, когато англичаните бяха обхванати от необяснима паника. Започнаха да бягат във всички посоки и така бързо, че забравиха да вземат със себе си знамето и то остана у победителя.

На другия ден на разсъмване французите заеха форта и се разположиха в него.

Графиня Дьо Малевал беше избягала, без да остави следи. Всички претърсвания останаха без резултат. Никой не я беше видял.

Може би се бе възползувала от безредието, настъпило след капитулацията, и преоблечена бе избягала заедно с английския гарнизон. Да се провери това бе невъзможно.

Графът, предупреден от господин Дьо Контъркьор за опасността, грозяща графинята, ако попадне в ръцете на френските власти, може би с помощта на Берже бе измислил начин да й помогне да избяга. Единственото наказание, което той искаше тя да изтърпи, бе да присъства на неговата венчавка с красивата Анжела и да стане свидетелка на голямото му щастие. Но и това отмъщение му се изплъзна.

Към обед, съгласно обещанието, Изгнаника се яви заедно с дъщеря си, съпроводен и от един мисионер.

В един от салоните бе приготвено всичко за предстоящата церемония. В средата имаше устроен скромен олтар.

Венчавката беше изключително трогателна. Скромната и наивна девойка не смееше да повярва на щастието си, криеше срамежливо, с възхитителна грация прелестното си лице върху гърдите на баща си. А той, въпреки грубата си външност, се трогна до сълзи от щастието й.

Капитанът, в желанието си да окаже внимание на вожда на гуроните и да му се отблагодари за подкрепата и приятелството, го беше поканил да присъства на церемонията заедно със свидетелите. Времето минаваше, а вождът не се появяваше.

Спомагателният отред индианци, слабо дисциплиниран и изобщо незапознат с обичаите по време на война между цивилизовани народи, се бе впуснал да гони бягащите англичани. Нито заповеди, нито молби можаха да удържат туземците. Те всички бяха напуснали лагера.

Капитанът силно се разтревожи от това бягство. То можеше да бъде със сериозни последствия за победените, затова изпрати няколко отреда да търсят червенокожите. Около три часа след пладне хората на Голямото ухо се появиха, водени от самия него. Вождът побърза да отиде във форта. Вървеше достолепно, но лицето му излъчваше веселост. С еуфорични жестове показваше около десетина скалпа, висящи на пояса му.