Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Е, и ние му помогнахме малко, нали?

— Разбира се, че му помогнахме, но глупаците не знаят това, защото се постарахме да не бием на очи. Обзалагам се, че според повечето хора Халор е тридесет метра висок, може да върви по водата и да разчупи планина с юмрук.

— Какво си намислил, Гер?

— Ако искаш да съм някъде, където да мога да надуша неприятностите още преди да са започнали, най-добре ще е да съм близо до Халор. Да се лепна за него като сянка.

— Как да те разбирам? Че не би имал нищо против да напуснеш Дома и да отидеш да живееш при Халор и новата му съпруга, така ли?

— Виж какво, Алтал, с Халор си допадаме. Колкото до майката на Елиар, мога да я въртя на малкия си пръст. Достатъчно е да погледна една жена като малко сираче, и тя веднага започва да се държи майчински към мен. Ще се привърже към мен като патица към вода. Мога да се настаня в предишната стая на Елиар и няма да се хваля с бързината на мисълта си. Ще се преструвам, че не мисля нищо, обаче ако някой се яви при Халор или при княз Алброн, за да търси наемници, ще ти го съобщя още преди да се е усетил. После с теб можем да отидем при съответния глупак и да му кажем, че ако не забрави за войната, ще му извадим черния дроб и ще го накараме да го изяде суров.

— А ние с Еми и Домът няма ли да ти липсваме?

— На Еми погледът й напоследък е прекалено сватбарски, Алтал. Няма защо да й казваш това, но бих предпочел известно време да съм другаде. Ако съм в Арум при Халор и при другите хора, поне ще има с кого да си говоря. Страх ме е, че тук, в Дома, скоро ще се почувствувам самотен. Пък и нали ще се занимавам с много важна работа?

— Прав си, Гер, прав си — каза Алтал замислено, като се постара да си даде вид, че все пак изпитва някакви съмнения. — Ще обмисля идеята ти, а и ще трябва да чуем какво мисли Еми по въпроса.

— Това беше много хитроумно от твоя страна — каза с възхищение Еми.

— Така е — съгласи се Алтал. — Когато искам от някого да направи нещо, гледам да наглася нещата така, че той да остане с усещането, че това е негова идея. Искахме Гер да отиде в Арум и да живее при Халор и Алайя, защото преценихме, че това ще е най-добре за него. Трябваше само да го подтикна към тази мисъл, за да я възприеме като своя. Ако просто му бяхме заповядали да отиде, той щеше да си помисли, че го гоним, защото искаме да се отървем от него. Знаеш, че ние никога не бихме си позволили подобно отношение към него. Сега Гер ще се сдобие със семейство и с дом, сиреч с неща, които никога не е имал, а Халор и Алайя ще се сдобият със син, без да са го създали самите те. Всичко се нареди в съответствие с твоите желания, Еми. Нали за това ме нае навремето?

— Добре се справяш със задачите си, Алти — отвърна тя с лъчезарна усмивка.

— Не ме разбирай погрешно, Еми. Много обичам деца, но ми е приятно да знам, че най-сетне вече сме сами в Дома. Как ще убиваме времето отсега нататък, след като вече спасихме света и оженихме и устроихме децата?

— Все ще измисля нещо — отвърна тя с тон, който недвусмислено издаде намеренията й.

Сякаш в сън, тя му се яви сред играта на лунната светлина и Божествения огън, а около тях се разнасяше Песента на Ножа.

Косата й имаше цвят на есен, а тя бе толкова съвършена, че сърцето му се сви. Бе облечена в къса старовремска туника, а есенната й коса бе старателно сресана. Чертите й, изразяващи съвършено спокойствие, бяха някак си извънземни. Тя му подаде ръка.

— Ела — каза му нежно. — Ела с мен. Аз ще се грижа за теб.

— С удоволствие ще те последвам — отвърна той. — Светът ме уморява и вече ми е омръзнал. Къде ще отидем, мила? И кога ще се завърнем?

— Дойдеш ли с мен, никога няма да се завърнеш тук — рече тя с трептящия си глас. — Ще се разхождаме заедно сред звездите и късметът ти никога вече няма да ти изневери. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили. Ще се грижа за теб.

И го хвана за ръка, и го поведе по добре познатите му стълби към изпълнената със светлина кула, където бяха живели преди.

Когато влязоха, вратата зад тях изчезна и се сля с извитата стена. Изчезнаха и всички останали врати.

Сърцето на Алтал бе изпълнено с щастие, защото вече си беше у дома и нямаше повече да се скита.

Изредиха се няколко годишни времена. Или няколко века. Пролетта се бе завърнала в Дома на края на света и Алтал, седнал на масата, спокойно прелистваше страниците на Книгата.

От покритото с кожи легло се разнесе познат звук.

— Какво става, Еми? — попита той. — Мислех, че вече сме оставили котката в миналото.