Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

Горящият ужасен Хном се опита да се задържи за ръба на безформения отвор, който неудържимо го засмукваше в нищото, намиращо се отвъд. Усилията му обаче бяха безплодни — Хном премина през вратата на този свят и изчезна.

Генд, все още с огнени доспехи и все още притискащ към гърдите си горящата Книга, се опита отчаяно да се залови за нещо, което да го опази от засмукващата го пустота отвъд вратата. Ръката му напразно се опитваше да се вкопчи в гладката мраморна повърхност на пода. В последния момент той обърна изпълнен с отчаяние поглед към лицето на своя враг, протегна умолително ръка и извика:

— Алтал! Помогни ми!

Но в същия миг изчезна през ужасната врата, все още притиснал Книгата към гърдите си. Отчаяните писъци на Книгата и на Генд се сляха в едно и после угаснаха и изчезнаха в нищото, което най-сетне ги бе потърсило.

— Затвори вратата, Елиар — каза Алтал. Гласът му беше тъжен. — Най-сетне всичко свърши.

— Беше едно от онези неща, които човек трябва да види с очите си, за да повярва, че наистина съществуват, Твенгор — каза плешивият Гебел на брадатия племенен вожд, когато Алтал и неговите приятели се събраха в замъка на Алброн за предстоящата сватба на Халор и Алайя. — Това чудо стърчеше от равнината на северно Векти като огромен пън. Само дето рядко можеш да видиш пън, висок повече от триста метра.

— Все още не мога да разбера какво те е накарало да напуснеш окопите си, Гебел — каза неотдавна сдобилият се с титлата си княз Вендан. — Ти току-що беше разгромил ансуйската кавалерия и бе отблъснал изненадващата атака откъм тила ти. Защо не остана там? Укрепленията ти са били надеждни.

— Разузнавачите на Халор ни съобщиха, че наближават ансуйски подкрепления, които ще достигнат нашите окопи много преди Кройтер и Дрегон да ни се притекат на помощ — обясни Гебел. — Траншеите са хубаво нещо, стига обаче врагът да няма огромен числен превес. Когато съотношението на силите стане пет към едно в негова полза, е време да се оттегляш.

— Всичко се получи добре — каза Халор. — Признавам, че самият аз изпитвах известни съмнения в тази кула, обаче изворът и хранителните запаси, складирани в пещерата, наклониха везните в нейна полза.

— Така е — съгласи се Гебел и се усмихна. — Господа, ако нямате нищо против да ви дам един съвет, не играйте на зарове с Халор. Напоследък невероятно му върви. Дори самата природа се е съюзила с него.

— Тъй ли? — рече Колейка Желязната челюст.

— В съвършено спокойно утро над равнината се появява ураган, и то тъкмо в мига, когато трябва да се разпали степен пожар. После земетресение отваря пропаст тъкмо пред лицето на безумеца, решил да щурмува укреплението ни на върха на хълма. Отгоре на всичко се появява река, която тече в две посоки и изхвърля в бездната войските на врага — каза Гебел и потри голото си теме с ръка. — Случиха се най-различни работи, които не успях да разбера.

— Допускаш ли възможността от божествена намеса, сержанте? — лукаво попита Бейд.

— Аз съм арумец, братко Бейд — отвърна Гебел. — Ние предпочитаме да не разсъждаваме за такива работи. — После вдигна рамене. — Не знам как точно се случиха тези неща, но се радвам, че в тези битки бяхме съюзници с Халор.

— Късметът му не го е изоставил — каза Твенгор и се ухили. — Видях дамата, за която ще се ожени, и трудно мога да си представя по-голям късмет.

Алтал, отпуснал се в креслото си, се усмихваше. Съберяха ли се някъде повече от трима арумци, започваха да си разказват спомени от войните. С течение на времето историите им ставаха все по-интересни. След няколко години някои от историите се превръщаха в легенди, а в легендите се описват най-невероятни неща. След няколко години арумците щяха да разказват за реки, които текат в две посоки, за нож, който пее, и за девойка, която чува мислите на ближните си. Събитията от последните две години щяха да се превърнат в част от царството на народните предания, в които се разхожда Еми с меките си лапички. Никой нямаше да разбере в каква степен се бе намесвала тя в действителността.

— Ти обаче все още не си забравил това, нали, приятелю? — измърка топлият й глас в разума му.

— Без значение е това, което съм забравил аз, Еми — отвърна той. — В моя разум определението на думата „невъзможно“ изчезна. Не виждам какво вече би могло да ме развълнува.

— Струва ми се, че ще открия нещо, което може да те развълнува, любов моя — измърка Еми.

Церемонията по бракосъчетанието на Халор и Алайя бе извършена от брат Бейд. След приключването й Двейя се присъедини към гостите, които поздравяваха младоженците в замъка на Алброн.