Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Дошъл съм да взема това, което е мое! — изрече Генд с гръмовен глас. Горящите му очи бяха изпълнени с безумие.

Зад пламтящата двойка, застанала във вратата, се бе отворила още една врата, от която струеше неописуем ужас. И тази врата гледаше към огнен град. Сградите бяха огнени стълбове, а улиците — потоци от течен огън. По огнените улици имаше тълпи, виещи от ужас, а около тях трещяха мълнии.

— Това е твоята гибел, крадецо! — викна Генд и размаха огнения си меч. Около лицето му закръжиха мълнии, горящите му коси се развяха над главата му. След това той с твърди стъпки тръгна към Алтал и към окъпаната от златна светлина маса. Върху мраморния под останаха горящи следи.

Алтал обаче вдигна ръка и произнесе „леот!“ Между масата и Генд се появи стена от чиста светлина. Генд нададе вой, а след него започна да вие и цялата пламтяща рат на Нагараш.

Обезумелият Генд, обвит от мълнии, се опита да пробие стената с огнения си меч. Той обаче изкънтя безсилно в преградата, която Алтал бе създал само с една дума.

— Ще строшиш меча си, Генд — каза Алтал. — Няма да минеш, освен ако аз не реша да те пусна. Готов ли си да ме изслушаш?

Генд, все още окъпан от пламъци, стисна пламтящия си меч с две ръце и го стовари с все сила върху стената.

— Губиш си времето, Генд! — каза Алтал. — А не ти остава много време.

— Какво правиш? — попита Двейя.

— Не се бъркай в тази работа, Еми! — сопна й се Алтал. — Това е нещо само между мен и Генд!

Генд сведе пламтящия си меч, но очите му продължиха да горят. Писъците на ордите на Нагараш не преставаха да кънтят.

— Имаш право на избор, Генд — каза Алтал на заклетия си враг. — При това трябва да го направиш сега. Можеш да продължиш да упорствуваш в този идиотизъм и да поемеш всички негови последствия, а можеш и да се обърнеш и просто да затвориш вратата.

— Ти полудял ли си?! — изкрещя Генд, а пламъците го обгърнаха още по-плътно.

— Затвори вратата, Генд — каза Алтал. — Направиш ли го, огънят ще угасне. Вразуми се и затвори тази врата. Така ще се освободиш от Нагараш и от Дейва. Това е единствената ти възможност за бягство.

— Да бягам?! — изкрещя Генд. — Да бягам тъкмо в мига, когато светът ще се озове в ръцете ми? И то за вечни времена.

— Без своята Книга не можеш да постигнеш това. Никога няма да достигнеш тази Книга в момента, когато би могъл да я използуваш. Ти изгуби битката, Генд. Аз те победих. Ако признаеш това, ще останеш жив. Ако откажеш да го признаеш, ще се погубиш. Избирай, Генд. Направи избора си веднага, за да можем да приключим. Времето изтича.

— Аз ще взема Книгата си!

— Сигурен ли си?

Генд поднови нападението си срещу светлинната стена и Алтал внезапно изпита облекчение, тъй като това го освободи от бремето на някои ограничения.

— Явно ще трябва да направя и това — промърмори Алтал, свали ръката си и каза „гес!“

Все още пламтящият Генд залитна, тъй като преградата от златна светлина внезапно примига и изчезна. Стенанията на нагарашките тълпи преминаха в победни възгласи.

Алтал се отмести встрани, когато отчаяният му враг се устреми към масата. Обвитият от пламъци Генд за миг се поколеба, а после захвърли огнения си меч и посегна с две ръце към трите Книги. Когато потопи ръце в златистата светлина, се раздаде Песента на Ножа и изуменият Генд изруга и се отдръпна.

— Нима наистина си допускал, че ще ти позволя да направиш това? — попита Алтал. — Можеш да прибереш своята Книга, ако наистина толкова ти е притрябвала, но нашите Книги не трябва дори да докосваш. Побързай, Генд! Времето почти изтече!

В отговор Генд изрева като звяр и грабна димящата Черна книга.

— Това все още не е краят, Алтал! — изрева и се запъти към вратата.

— Грешиш, братко, това е наистина краят — чу се глас. Не бе гласът на Алтал, макар и да излезе от неговите устни. А после гласът премина в гръм: — Сега, Елиар!

Чу се кух звук и вратата до прозореца на Двейя изчезна. На нейно място се появи безформен отвор, изпълнен с пустия мрак на Никогата и Никъдето.

Алтал надникна в тази безформена дупка и видя как огнените сгради и стенещите огнени създания, които образуваха самата същност на Нагараш, започнаха да се разтапят и втечняват, и да потъват в огнените реки, които образуваха улиците на града на прокълнатите. Реките стремително изчезваха в някаква невъобразима пропаст, откъдето пропадаха в бездната на абсолютното нищо. Виковете започнаха да звучат все по-приглушено и накрая потънаха в абсолютното безмълвие.