Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

Косите й бяха с цвета на есента, а от съвършенството на тялото й сърцето го заболя. Тя бе облечена в къса древна туника и есенната й коса бе грижливо сресана. Със съвършеното си спокойствие чертите й изглеждаха някак неземни. По време на неотдавнашното си пътуване из цивилизованите южни земи той бе видял древни статуи и му се стори, че лицето на посетителката на неговите сънища напомня по-скоро лицата от миналото, а не тези на хората, сред които живееше.

Веждите й бяха широки и прави, а носът й не нарушаваше изяществото на челото й. Устните й бяха чувствени и извити и наподобяваха зрели череши. Очите й бяха големи и много зелени. Стори му се, че с тях тя надникна чак в душата му.

На тези устни се появи лека усмивка и тя протегна ръка към него.

— Ела. Ела с мен и аз ще се погрижа за теб.

— Иска ми се да дойда — чу той собствения си глас и се ядоса на самия себе си. — Иска ми се да дойда, обаче трудно ще се освободя.

— Ако дойдеш с мен, никога няма да се завърнеш — каза тя с мелодичния си глас. — Ще вървим заедно сред звездите и щастието никога вече няма да ти изневерява. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой, и аз ще се погрижа за теб.

След тези думи му даде знак да я последва и го поведе. Той тръгна с нея и двамата се разходиха сред облаците, а луната и небесният огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.

Когато на сутринта се събуди, сърцето му бе изпълнено от щастие.

Дните започнаха да стават все по-къси, а нощите — все по-студени. Алтал и Гер продължиха да вървят на североизток и след седмица се озоваха в местност, която им се стори много позната.

— Вече сме доста близо до Дома, нали? — попита Гер.

Алтал кимна утвърдително.

— Ще пристигнем там приблизително утре по обяд. Ще изчакаме обаче известно време преди да влезем.

— Защо?

— Предния път минах по подвижния мост на Дома чак когато настъпи вечерта. Сега ще влезем в същия час. Генд използува тези Видения открай време, и те до едно се стовариха върху главата му. Струва ми се, че съществува нещо, на което не му е приятно, когато започнем да си играем с неща, които вече са се случвали. Точно затова ще се постарая да възпроизведа колкото се може по-точно това, което направих при предишното си идване. Ще стъпвам по същите места, ще почесвам носа си в същите моменти и така нататък. Каквото и да е това нещо, което не обича хората да се бъркат в миналото, ще се опитам да си спечеля неговата благосклонност. Влезем ли в Дома, ще сме в безопасност. Докато обаче сме извън него, ще трябва да сме много предпазливи.

Стигнаха Дома късно следващата сутрин. Алтал внезапно осъзна, че не го е поглеждал отвън от доста време. Знаеше, че е много по-голям, отколкото изглежда на пръв поглед. Самото му разположение — намираше се върху скала, свързана с платото с подвижния мост — навеждаше на мисълта, че е откъснат от света. Алтал бе сигурен, че дори светът да изчезне, Домът ще остане на мястото си.

Слязоха от конете и седнаха на скалата, зад която Алтал се бе укривал преди двадесет и пет века.

По обяд по моста дойдоха Андина и Лейта. Носеха голяма кошница.

— Време е за обяд — каза Лейта.

— Еми да не би да ни се сърди? — попита разтревожено Гер.

— Не — отвърна Андина. — Нещо повече, изглежда много доволна от развитието на събитията.

— Двейя иска да изчакате известно време преди да минете по моста. Часът за това още не е настъпил — каза Лейта.

— Знам — отвърна Алтал.

— Наблюдавайте прозореца на кулата — продължи Лейта. — Бейд ще ви даде знак с фенер, когато дойде времето да влезете. И това е част от работата му.

— Това не го знаех — призна Гер.

— Не си ли спомняш, че Ножът му нареди да „просветлява“?

— С това ли намери да се шегуваш?

— Нима бих си позволила такова нещо? — каза тя и се усмихна. — Клетият Бейд заби поглед в земята още когато видя как разговаряте с брата на Двейя. Съвсем не очакваше такова нещо.

— И аз не очаквах — отвърна Алтал. — Ще трябва да проведем един доста дълъг разговор с Еми по този въпрос. Сигурен съм, че тя и предния път знаеше кой е смахнатият старец, но изобщо не си направи труда да ми обясни. А вие, момичета, защо не се приберете? Тук е доста хладно.

Алтал и Гер се нахраниха и започнаха да наблюдават прозореца на кулата.

Чак когато слънцето се сниши, в прозореца блесна светлина.

— Хайде, Гер — каза Алтал и се изправи. — Да се прибираме.

— Готов съм — каза Гер.