Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Не виждам как може да ни се случи нещо по-важно от това.

— Не е ли добре да се обадим на Елиар и да го помолим да предаде на Еми, че малко ще закъснеем?

— Не — отвърна Алтал. — Старецът каза „съвет“, но разбрах какво иска да ни каже. Каза ни засега да стоим по-далеч от вратите, а вероятно и от прозорците. Този път няма да рискувам.

— Не смяташ ли, че Еми ни е наблюдавала от прозореца?

— Сигурно. Тя обича да ме държи под око. Хайде да си прибираме нещата и да се махаме оттук. Чака ни дълъг път и не бива да закъсняваме.

Закусиха набързо и продължиха към пропастта, която Алтал по навик все още възприемаше като края на света.

— Мислех, че това дърво е мъртво, Алтал — каза Гер и се намръщи. — Сега не ми се вижда мъртво.

Алтал вдигна очи. Дървото все още бе изкривено и бяло като кост. Сега обаче бе украсено с корона от прекрасни червени и златни есенни листа.

— Предния път не беше такова, нали? — каза Гер.

— Не беше — отвърна Алтал озадачено.

— Как е успяло да се съживи?

— Нямам представа, Гер.

— Дали това означава нещо?

— Не знам. Но вече има още нещо, за което трябва да се тревожа.

— Дали да не спрем тук и да не изчакаме нещо да се случи?

— Нямаме време. Да вървим — каза Алтал и пришпори коня си на изток, към ръба на пропастта.

— Сега северът изглежда различен — каза Гер. — От Дома изглеждаше другояче.

— Сега няма лед — каза Алтал.

— Вярно, че няма. Какво стана с всичкия този лед, който се намираше на север?

— Още не се е образувал. Все още се намираме в миналото, в „тогава“. Колкото до „сега“, то ще настъпи след две хилядолетия и половина. Добре ме нареди ти. Тези игри с времето могат съвсем да те объркат.

— Точно затова са забавни — усмихна се Гер.

— На мен досегашните забавления ми стигат — отвърна Алтал. — Оглеждай се за зайци и лалугери. Не взехме много храна, така че ще трябва да си я набавяме сами.

Привечер — тъкмо заобикаляха една голяма канара — видяха в една малка борова горичка огън.

— Трябва да внимаваме с този огън — каза Алтал. — Той е нещо ново. Онзи път го нямаше.

Отидоха до огъня, но не видяха никого.

— Кой е наклал този огън, Алтал? — попита Гер. — Огньовете не се появяват сами.

От огъня се разнесе познато ухание, което наведе Алтал на едно предположение.

— Вечерята е готова, Гер — каза Алтал. — Добре е да я изядем сега, преди да е изстинала. Знаеш, че Еми не обича да закъсняваме за вечеря.

Гер го погледна озадачено, после очите му се разшириха.

— Знаеш ли, Еми понякога е толкова умна, че чак ме дразни — каза момчето. — Иска да ни даде да разберем, че ни е видяла как разговаряме с брат й, без самата тя да се появява тук, и заради това ни поднася вечеря.

— Но пък съвсем определено успя да привлече вниманието ни — каза Алтал и слезе от коня си. — Хайде да хапнем.

— Съгласен съм — каза Гер. — Всъщност отдавна съм съгласен.

Храната бе вкусна, а до огъня бяха оставени няколко торби с припаси. Алтал и Гер се наядоха до насита. Отдавна не бяха яли свястна храна, така че въодушевлението им бе съвсем разбираемо.

После продължиха по ръба на края на света. Мина седмица и есента започна неумолимо да преминава в зима. Един ден след вечеря Гер погледна на север и попита:

— Не ти ли се струва, че огънят е необикновено ярък?

— Защо пък да не го огледаме по-добре? — попита Алтал.

— Наистина, защо пък не? — съгласи се Гер.

Напуснаха лагера тъкмо в момента, когато започна да изгрява луната, и се доближиха до края на света.

Луната нежно галеше с лъчите си разположените далеч: под нея мъгляви облаци и те сияеха. Алтал и преди бе наблюдавал тази гледка, но сега тя му се стори различна. През нощния си поход луната изпива цветовете на земята, морето и небето, но не й бе по силите да изпие Божествения огън. Движещите се многоцветни вълни небесна светлина оцветяваха горната повърхност на облаците. Омаяни от играта и блясъците на цветните светлини, Алтал и Гер лежаха на меката кафява трева и наблюдаваха как небесният огън ухажва луната.

В този момент нейде далеч зад кагверските планини се раздаде мелодичната песен на Ножа на Елиар. Алтал се усмихна. Този път всичко бе различно.

Тази нощ заспа лесно. Божественият огън, изпълнил северното небе, съчетан с песента на Ножа, раздаваща се от гората, създаваше усещане за цялостна хармония и им се стори, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Някъде призори мислите за огъня и песента бяха приглушени от едно Видение.