Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Много си се умълчал — каза Гер, докато яздеха през гората.

— Просто съм малко напрегнат — отвърна Алтал. — Може би са се отворили някои врати, които не искахме да се отворят.

— Еми ще има грижата за тях.

— Не съм съвсем сигурен. Имам чувството, че това ще е моя грижа.

— Колко време ще продължи тази разходка? — попита Гер. — Знаеш, че е достатъчно да извикаме Елиар, за да си бъдем след миг у дома.

— Мисля, че не трябва да го викаме, Гер. Имам чувството, че се случиха някои неща, които не бива да пренебрегваме.

— Какви например?

— Не знам. Точно затова съм напрегнат.

— Сподели ли това с Еми?

— Все още не съм, но и това ще стане. След ден-два.

— Пак ще ти се карат, Алтал.

— Няма да ми е за пръв път — отвърна Алтал. — Струва ми се, че вече променихме достатъчно голяма част от миналото, Гер. Измамихме Генд, запазих наметалото си и отгоре на всичко откраднахме Книгата на Дейва. Според мен не бива да променяме нищо повече. Последния път се случи нещо, което трябва да се случи и сега. Ако не се случи, цялата тази работа може да се стовари върху нас.

— Сигурен ли си, че в кръчмата на Набжор не си пил от чашата, предназначена за Генд? Думите ти не звучат особено смислено.

— Ще разберем това после.

Над гъстите гори на Хуле започна да се зазорява. Алтал и Гер продължиха да яздят сред гигантските дървета.

— Пази се от вълци — внезапно каза Алтал.

— Вълци ли? — попита изненадано Гер. — Не бях чувал, че в Хуле има вълци.

— Сега има. Сега сме в едно различно Хуле, Гер. Това не е страната, която познаваш. Сега е много по-дива, отколкото ще е в бъдеще. Вълците не би трябвало да ни плашат, тъй като имаме коне. Все пак няма да е зле да си отваряш очите и ушите.

— Значи навремето пътешествието ти е било по-вълнуващо, така ли?

— Да. Но не и по-опасно. Да продължим, Гер. Ако Набжор изпълни това, което му заръчах, ще мине доста време, докато Генд се събуди и разбере какво сме направили. Искам обаче да се отдалечим колкото се може повече от него. За всеки случай.

— Че какво би могъл да ни направи?

— Ами например да изправи пред нас една армия. Не забравяй, че в това конкретно време той все още има на свое разположение Пехал и Гелта.

— Не се бях сетил за това.

— Знаех си.

— Да пришпорим конете тогава.

Когато навлязоха в кагверските планини и завиха на север, дърветата се разредиха. Движеха се съвсем близо до пътя, който Алтал бе изминал преди две хиляди и петстотин години.

Въздухът ставаше все по-студен. През една хладна нощ, когато седяха до огъня, Алтал видя в нощното небе нещо познато и каза:

— Според мен вече сме близо, Гер.

— Така ли?

Алтал махна на север.

— Това е огънят Господен. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че предстои да се случи едно от тези неща, които се случиха и предишния път.

— Ще се радвам, ако ми обясниш малко по-ясно какво предстои да видим.

— И аз бих се зарадвал да го науча, ако знаех. Надявам се да го разпознаем, когато се случи.

— Надявам се и аз. Зимата наближава, а все още сме много далеч от къщи.

— Ще стигнем там навреме, Гер — увери го Алтал. — В това съм съвсем сигурен. Не забравяй, че вече съм минавал по този път.

Непосредствено преди изгрев ги събуди човешки глас. Глас, който Алтал помнеше.

— Не се тревожи — тихо каза той на Гер. — Това е лудият, за когото разказвах на Гости. Не е опасен.

Лудият бе прегърбен старец, който се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха бели и бе облечен в животински кожи. Лицето му бе сбръчкано, а очите му бяха хитри. Говореше звънко на език, който Алтал не успя да разпознае.

— Здравейте — каза Алтал на лудия. — Нямаме лоши намерения, така че не се безпокойте.

— Кои сте вие? — попита старецът и вдигна тоягата с две ръце, готов да се отбранява.

— Пътници. Заблудихме се.

— По нашите краища няма много пътници — каза старецът и отпусна тоягата. — Не харесват небето ни.

— Видяхме небесния огън. На какво се дължи?

— Казват, че е предупреждение. Някои мислят, че светът свършва на няколко километра на север оттук и че Бог през нощта запалва небето, за да предупреди хората да не се доближават.

Алтал се намръщи. Лудият старец не изглеждаше толкова луд, колкото последния път. И външността му не бе съвсем същата.

— Струва ми се, че не сте съвсем съгласен с тези, които мислят, че някъде тук се намира краят на света — отбеляза Алтал.

— Хората могат да вярват във всичко, в което им се вярва — повдигна рамене старецът. — Те грешат, не ще и дума, но това не е моя работа, не сте ли съгласен?