Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— В дъното на коридора, ваше величество — отвърна мелценът и посочи една боядисана в синьо врата.

— Благодаря. — Гарион погледна приятелите си и каза: — Ще се върна след малко.

Стаята, в която влезе, беше топла, а осветлението в нея беше меко, не натрапчиво. Плътни, красиво изработени малореански килими покриваха пода, а върху високите тесни прозорци бяха поставени млечнозелени завеси от кадифе. Се’Недра лежеше на високо легло до стената срещу вратата, Поулгара седеше край леглото. Лицето й бе сериозно.

— Има ли някаква промяна? — попита я Гарион, докато внимателно притваряше вратата.

— Все още не — отвърна вълшебницата.

Лицето на заспалата Се’Недра изглеждаше восъчно бледо, къдриците й бяха разпилени по възглавницата.

— Ще оздравее, нали? — попита Гарион.

— Сигурна съм в това, Гарион.

Друга, непозната жена също седеше недалеч от леглото. Носеше светлозелена рокля с качулка — беше я нахлупила така, че лицето й бе отчасти скрито. Се’Недра измърмори нещо със странно дрезгав глас и започна да мята неспокойно глава върху възглавницата. Жената с качулката се намръщи и попита:

— Това нейният обичаен глас ли е, лейди Поулгара?

Поулгара и хвърли остър поглед.

— Не — отвърна тя. — Всъщност не е.

— Смятате ли, че лекарството, което й давате, може да окаже някакво влияние върху речта й?

— Не, не би засегнало тембъра й. Всъщност тя не би трябвало да произнася никакви звуци.

— О — възкликна жената, — струва ми се, че сега разбирам какво я измъчва. — Наведе се и много внимателно постави върховете на пръстите си върху устните на Се’Недра. След това поклати глава, отдръпна ръката си и измърмори: — Точно както подозирах.

Поулгара също протегна ръка и докосна лицето на Се’Недра. Гарион долови лекия шепот на волята й, пламъкът на свещта край леглото потрепери, лумна по-ярко, след това прие предишната си форма и започна да се смалява, докато постепенно заприлича на мъничка светеща точица.

— Трябваше да се досетя — самообвини се Поулгара.

— Какво има? — попита разтревожено Гарион.

— Чужд разсъдък се стреми да надделее и да покори волята на съпругата ви, ваше величество — отговори му жената с качулката. — Това изкуство понякога е практикувано от гролимите. Открили го съвсем случайно през трети век.

— Запознай се с Андел, Гарион — рече му Поулгара. — Закат я изпрати тук да ми помага в грижите по Се’Недра.

Гарион погледна жената с качулката и попита:

— Какво точно имате предвид под думата „надделее“?

— Ти би трябвало да познаваш смисъла на тази дума по-добре от всички останали човешки същества, Гарион — каза Поулгара. — Сигурна съм, че помниш мурга Ашарак.

Гарион почувства внезапен хлад, като си спомни силата на ума, който от най-ранните му детски години се бе опитвал да контролира съзнанието му.

— Прогони го — помоли той. — Който и да е той — прогони го от съзнанието й.

— Може би все още не е дошло времето за това, Гарион — изрече студено Поулгара. — Разполагаме с определена възможност. Нека не я пропиляваме на вятъра.

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш, скъпи — отвърна вълшебницата, след това се изправи, седна на ръба на леглото и леко докосна с ръце слепите очи на Се’Недра. Тихият шепот на волята й отново се разнесе в пространството, този път по-силно, и още веднъж всички пламъци на свещите лумнаха, а след това се свиха и смалиха, сякаш не им достигаше въздух.

— Зная, че си там — изрече Поулгара. — Затова говори.

Лицето на Се’Недра се изкриви, тя започна да мята глава, сякаш се опитваше да избяга от ръцете, докосващи слепите й очи. Изразът на Поулгара стана строг, тя продължи да държи неумолимо дланите си на същото място. Белият кичур в косите й започна да блести, в стаята повя странен хлад, който сякаш се изливаше от самото легло.

Изведнъж Се’Недра изпищя.

— Говори! — заповяда Поулгара. — Не можеш да избягаш, докато не те освободя, а аз няма да го сторя, докато не започнеш да приказващ.

Изведнъж очите на Се’Недра се отвориха. Бяха пълни с омраза.

— Аз не се страхувам от тебе, Поулгара — изрече тя с грозен, дрезгав глас, в който се долавяше силен, особен акцент.

— Аз се страхувам от тебе още по-малко. И така, коя си ти?

— Ти ме познаваш, Поулгара.

— Може би, но ти сама ще ми кажеш името си.

Последва дълго мълчание, по времето на което вълшебницата съсредоточи волята си още по-силно.

Се’Недра отново изпищя — писък, изпълнен с мъчителна агония, която накара Гарион да потрепери.