Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Внимавай, Брадор — рече Атеска с лека усмивка. — Мелценската ти изтънченост вече започва да личи.

— Нещата у дома стават все по-мрачни, Атеска — отвърна сериозно Брадор. — Трябва да разговарям с императора. Можеш ли да ми помогнеш да го видя час по-скоро?

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, приятелю — каза Брадор и стисна ръката на генерала. — Съдбата на цялата империя може да зависи от това дали ще успея да убедя Кал Закат да се върне в Мал Зет.

— Генерал Атеска — извика високо един от въоръжените с копия пазачи пред полираната врата. — Негово императорско величество ще се срещне веднага с вас и с вашите затворници.

— Добре — отговори Атеска, пренебрегвайки ужасната дума „затворници“, и погледна Гарион. — Императорът сигурно е много нетърпелив да ви види, ваше величество — отбеляза той. — Често човек трябва да чака седмици, докато получи аудиенция с него. Заповядайте в тронната зала.

Кал Закат, императорът на необятна Малореа, се беше отпуснал в кресло, покрито с алени възглавнички, в една обширна, но съвсем обикновена стая. Беше облечен в проста бяла роба от лен, строга, лишена от каквито и да било украшения. Гарион знаеше, че той е над четиридесетгодишен, ала въпреки това в косите му нямаше нито един бял косъм, а по лицето му не се виждаше нито една бръчка. Ала в очите му беше стаена някаква смъртна умора, в тях не се четеше ни най-слабата искрица радост, нито някакъв интерес към живота. Свита в скута му лежеше съвсем обикновена пъстра котка. Очите й бяха затворени, ту единият, ту другият й преден крак полека се движеше по бедрото му. Макар че императорът беше облечен във възможно най-обикновени дрехи, всичките пазачи, застанали край четирите стени, носеха стоманени нагръдници, богато инкрустирани със злато.

— Ваше величество — каза Атеска с дълбок поклон. — Имам честта да ви представя Негово величество Гарион — краля на Рива.

Гарион кимна отсечено и Закат наведе глава в отговор.

— Нашата среща трябваше да се осъществи много отдавна, Белгарион — изрече той с глас, мъртъв като очите му. — Твоите подвизи разтърсиха света.

— Твоите също направиха определено впечатление, Закат. — Още преди да напусне Рак Веркат, Гарион беше решил да не увековечава абсурда, възприет от малореанския император, който сам бе удостоил себе си с прозвището „Кал“.

Слаба усмивка пропълзя по устните на Закат.

— О — каза той с тон, подсказващ, че е прозрял хитростта на Гарион, кимна отсечено към останалите и чак сега вниманието му се съсредоточи върху облечения в смачкани нечисти дрехи дядо на Гарион.

— И, разбира се, вие, господине, сте Белгарат — отбеляза той. — Малко съм изненадан, че изглеждате толкова обикновено. Всички гролими на Малореа са съгласни, че сте висок сто стъпки а може би дори двеста — и че освен това имате рога и раздвоена опашка.

— Сега съм се маскирал — отвърна Белгарат.

Закат се засмя, макар че в механичния звук на смеха му имаше твърде малко веселие. След това се огледа леко навъсен.

— Струва ми се, че забелязвам нечие отсъствие — изтъкна той.

— Кралица Се’Недра се разболя по време на пътуването, ваше величество — докладва Атеска. — Лейди Поулгара се грижи за нея.

— Значи е болна? Сериозно ли е?

— Сега е трудно да се отговори на въпроса ви, ваше императорско величество — отвърна раболепно Сади, — но вече й дадохме някои лекарства, а аз имам пълно доверие в уменията на лейди Поулгара.

Закат погледна Гарион.

— Трябваше да изпратиш съобщение за това по вестоносец, Белгарион. В щаба си имам личен лечител — една жена от Даласия, най-голямата майсторка в занаята си. Веднага ще я изпратя в покоите на кралицата. Здравето на съпругата ти трябва да бъде наша първостепенна грижа.

— Благодаря — отвърна Гарион искрено.

Закат дръпна въженцето на един звънец и поговори няколко мига със слугата, който се появи незабавно след повикването.

— Моля, седнете — покани ги след това императорът. — Не се интересувам особено от процедури и церемонии.

Бързо донесоха столове. Гарион и останалите насядаха. Котката в скута на Закат отвори едва-едва златистите си очи и огледа посетителите. След това се прозя, скочи тежко на пода, и тътрейки корема си по пода отиде да помирише пръстите на Ерионд. Леко развеселен, Закат наблюдаваше как неговата бременна котка се придвижва, поклащайки големия си корем.

— Ще забележите, че котката отново ми изневери. — Той въздъхна с престорено примирение. — Боя се, че това се случва твърде често. Освен това ми се струва, че не изпитва никакво чувство на вина.