Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Котката скочи в скута на Ерионд, сви се на кълбо и замърка доволно.

— Пораснал си, момче — рече Закат на младежа. — Научиха ли те вече да приказваш?

— Запомних няколко думи, Закат — отвърна Ерионд с ясен глас.

— Познавам всички останали — поне съм запознат с репутацията им — каза Закат. — Добрият ковач Дурник и аз се срещнахме някога в равнините на Мишрак ак Тул. Естествено, чувал съм за маркграфиня Лизел от драснианското разузнаване, както и за принц Келдар, който се стреми да стане най-богатият човек на света.

Изящният реверанс на Велвет в отговорна императорския поздрав далеч не изглеждаше толкова дълбок като поклона, който направи Силк.

— А това, разбира се — продължи императорът, — е Сади, главният евнух в палата на кралица Салмисра.

Сади се поклони с изящна ловкост.

— Трябва да отбележа, че ваше величество е прекрасно информиран — изрече той с пискливия си глас. — Прочетохте съдбите на всички ни като отворена книга.

— Началникът на нашето разузнаване се опитва да ме информира по различни въпроси, Сади. Може би той не е толкова талантлив както неоценимия Джевълин от Боктор, ала знае почти всичко, което се случва в тази част на света. Спомена ми интересни неща и за онзи едър силен мъж в ъгъла, но все още не е успял да разбере как е неговото име.

— Той се нарича Тот — осветли го по въпроса Ерионд. — Ням е, затова ние трябва да приказваме вместо него.

— И е от Даласия при това — отбеляза Закат. — Много любопитно обстоятелство.

Гарион го наблюдаваше внимателно. Императорът ги проучваше. Спокойните му поздрави имаха по-дълбок мотив освен желанието да ги накара да се отпуснат. По някакъв неведом начин кралят на Рива почувства, че Закат поставя на изпитание всеки един от тях.

В този момент императорът се изправи.

— Подбрал си много странна компания, Белгарион — подхвърли той. — Освен това се намираш много далеч от дома си. Любопитен съм да узная какви са причините, довели те тук, в Ктхол Мургос.

— Боя се, че това е личен въпрос, засягащ единствено мен, Закат.

Императорът вдигна леко едната си вежда.

— При така стеклите се обстоятелства отговорът ти едва ли би ме удовлетворил, Белгарион. Не бих могъл да рискувам — има вероятност да си се съюзил с Ургит.

— Ще приемеш ли думата ми, че не съм?

— Не и докато не узная повече за посещението ти в Рак Урга. Ургит напусна града твърде внезапно — очевидно в компания с тебе — и се появи също тъй неочаквано в равнините на Моркт. Там той и една млада жена изведоха войските му от засада, която бях направил след особено старателна подготовка. Трябва да признаеш, че това е серия от твърде особени стечения на обстоятелствата.

— Не и когато ги разглеждаш от гледната точка на максималната практичност — намеси се Белгарат. — Решението да вземем Ургит с нас беше мое. Той беше разбрал кои сме, а аз никак не желаех цяла армия мурги да се спусне по петите ни. Мургите не са особено умни, но от време на време могат да причиняват значителни неприятности.

Закат го изгледа изненадано.

— Значи той е бил твой пленник?

Белгарат сви рамене.

— Би могло да се каже.

Императорът се изсмя твърде сухо.

— Можеше да ме убедиш да ви направя всякакви отстъпки, ако просто го бе предал в ръцете ми, знаеш ли. Защо го пусна да си върви?

— Повече нямахме нужда от него — отговори Гарион. — Бяхме стигнали бреговете на езеро Ктака, затова той вече не представляваше никаква заплаха за нас.

По лицето на Закат пробяга сянка.

— Мисля, че се случиха още някои други неща — отбеляза той. — Ургит винаги се е ползвал с лошата слава на ужасен страхливец, намиращ се изцяло под влиянието на гролима Агачак и генералите на своя баща. Ала никак не изглеждаше уплашен, докато измъкваше войските си от капана, който им бях заложил. Освен това всички доклади, достигащи до нас от Рак Урга, сочат, че той наистина изглежда, се държи като крал. Вие имате ли случайно някаква връзка с това?

— Предполагам, че е възможно — отвърна Гарион. — Ургит и аз разговаряхме няколко пъти и му казах открито, че не действа както трябва.

Закат почука с показалец брадичката си и го измери е остър, проницателен поглед.

— Не е възможно да го превърнеш в лъв, Белгарион — заяви той. — Но поне вече не бяга като заек. — Ледена усмивка докосна устните на малореанеца. — Всъщност аз съм доволен от това. Никога не ми е доставяло удоволствие да преследвам зайци. Не мога обаче да разбера едно нещо — как успяхте да го измъкнете от палата Дроджим и да го накарате да напусне града. Цели полкове служат като негови телохранители.