Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

— Спри! — изкрещя дрезгавият глас. — Ще говоря!

— Кажи ми името си — настоя неумолимо Поулгара.

— Аз съм Зандрамас.

— Така да бъде. И какво се надяваш да спечелиш с поведението си?

Злобен кикот изригна от устните на Се’Недра.

— Вече откраднах сърцето й, Поулгара — нейното дете. А сега ще открадна ума й. Можех да я убия с лекота, стига да пожелаех, ала всяка мъртва кралица може да бъде погребана и гробът й изоставен нейде по пътя. Ала една полудяла кралица ще ти създава много главоболия и непрекъснато ще те отвлича от твоята основна цел — търсенето на Сардиона.

— Мога да те прогоня само като щракна с пръсти, Зандрамас.

— Аз пък мога да се завърна също толкова бързо.

Ледена усмивка докосна устните на Поулгара.

— Не си толкова умна, за колкото те мислех — рече вълшебницата. — Наистина ли повярва, че те накарах да ми кажеш името си само защото това ще ме развесели? Нима не знаеш каква власт над себе си ми подари, след като разкри пред мен името си? Мощта на името е най-първичната от всички сили. Сега мога да те държа извън ума на Се’Недра. Ала има и нещо много повече от това. Например зная, че сега се намираш в Ашаба и живееш като нещастен окаян дух сред развалините в Къщата на Торак, където се стрелкат рояци прилепи.

Уплашена, задавена въздишка се разнесе из стаята.

— Мога да ти кажа още много неща, Зандрамас, ала всичко това започва да ме отегчава. — Вълшебницата се изправи, все още положила дланите си върху слепите очи на Се’Недра. Белият кичур над челото й заблестя с цялата сила на небесната дъга, лекият шепот на волята й се превърна в оглушителен тътен.

— А сега се махни! — заповяда тя.

Се’Недра изстена, лицето й се изкриви в агонизираща болка. Леден, зловонен вятър профуча из стаята и пламъчетата на свещите се превърнаха в почти невидими светлинки.

— Махни се! — повтори Поулгара.

Мъчителен писък се изтръгна от устните на Се’Недра, а после продължи да звучи, ала сега сякаш раздиращите звуци се раждаха някъде във въздуха над леглото на малката кралица. Свещите угаснаха, мангалите също. Стенещият вой започна да заглъхва и най-сетне зазвуча като неразбираемо мърморене от невъобразима далечина.

— Отиде ли си Зандрамас? — попита Гарион с разтреперан глас.

— Да — отговори спокойно Поулгара сред внезапно настъпилата тъмнина.

— Какво ще кажем на Се’Недра… искам да кажа, когато се събуди?

— Тя няма да си спомня за нищо от онова, което преживя току-що. Просто й кажи, че не е била добре, ала не давай никакви подробности. Запали свещите, скъпи.

Гарион затърси опипом свещта, докосна я с ръкава си и тя полетя, ала той я улови ловко, преди да падне на пода, и изпита немалка гордост от постижението си.

— Не си играй, Гарион, просто я запали.

Тонът, с който Поулгара изрече тези думи, беше толкова познат и банален, че той се разсмя и волята, която съсредоточи върху запалването на свещта, не беше особено силна. Фитилът започна да трепти, после понечи да угасне, издавайки слаби златисти искрици.

Поулгара изгледа решително свещта, чийто пламък сякаш се кикотеше с Гарион, след това затвори очи и въздъхна примирено:

— О, Гарион!

Кралят на Рива се разходи из стаята, запали останалите свещи и накара всички мангали отново да лумнат. Ала сега алените им езици бяха твърде спокойни — с изключение на първата свещ, чийто пламък продължаваше да се люлее, сякаш непрекъснато чуваше много, много смешни неща.

Поулгара се обърна към даласианската лечителка с качулката и каза:

— Наистина имаш необикновено точни възприятия, Андел. Такива духове се разпознават много трудно, освен ако човек не знае точно какво търси.

— Друг ми съобщи коя е причината за заболяването на Нейно величество.

— Кайрадис ли?

Андел кимна утвърдително.

— Умовете на всички хора от нашата раса са свързани с нейния, защото ние сме инструментите, с които тя трябва да изпълни възложената и задача. Загрижеността на Кайрадис за благополучието на кралицата я накара да се намеси. — Жената с качулката се поколеба за миг. — Святата пророчица ме подтикна да ви помоля да се застъпите пред съпруга си за Тот. Гневът на ковача причинява огромна болка на немия ви водач, който има нежна душа. А онова, което измъчва Тот, наранява в същата степен и Кайрадис. Онова, което се случи във Веркат, просто трябваше да стане — в противен случай срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака не би могла да се осъществи векове наред в бъдещето.