Дейвид Едингс - Господарят демон на Каранда

Поулгара кимна сериозно.

— Мислех си, че истината е тъкмо такава. Кажи й, че ще разговарям с Дурник и ще се застъпя за Тот.

Андел наведе с благодарност глава.

— Гарион — измърмори сънено Се’Недра. — Къде сме?

Кралят на Рива бързо се обърна към нея.

— Добре ли си? — попита той и я притисна до сърцето си.

— Аха — отвърна кралицата. — Само дето много ми се спи. Какво се е случило… къде се намираме?

— В Рак Хага. — Гарион хвърли бърз поглед към Поулгара, след това отново се обърна към леглото. — Ти просто припадна — това е всичко — изрече той с прекалено небрежен тон. — Как се чувстваш?

— Добре съм, скъпи, но искам да си отспя.

След миг очите й отново се затвориха, ала кралицата ги отвори с усилие и сънливо се намръщи.

— Гарион — измърмори тя, — защо тази свещ танцува така?

Той я целуна леко по бузата.

— Не се тревожи за това, скъпа — прошепна кралят на Рива, ала тя вече беше заспала.

Полунощ отдавна бе отминала, когато Гарион отвори очи, разбуден от леко почукване по вратата.

— Кой е? — попита той и се надигна в леглото.

— Пратеник от императора, ваше величество — отговори непознат глас от другата страна на вратата. — Той ме праща да ви попитам дали бихте проявили любезност да се присъедините към него в личния му кабинет?

— Сега? Посред нощ?

— Такова беше нареждането на императора, ваше величество.

— Добре — каза Гарион и отметна одеялата настрана, след това стъпи с босите си крака на пода. — Изчакай минута, докато се облека.

— Разбира се, ваше величество.

Мърморейки под нос, Гарион започна да навлича дрехите си под слабата светлина на мангала, пламтящ в един от ъглите на стаята. Когато стана готов, наплиска лицето си с няколко шепи студена вода и прокара пръсти през пясъчнорусата си коса, за да й придаде някакъв що-годе приличен вид. Подчинявайки се на мисъл, хрумнала му в последния момент, той провря ръката и главата си през колана, върху който бе окачена ножницата с меча на Желязната хватка, и преметна оръжието през гърба си. Едва тогава отвори вратата.

— Е — рече той на пратеника. — Да вървим.

Кабинетът на Кал Закат беше помещение, около всички стени на което имаше безкрайни редици книги. Имаше няколко тапицирани с кожа кресла, голяма полирана маса и камина, в която пращеше огън. Императорът, все още облечен в обикновена бяла дреха от лен, седеше на едно от креслата край масата пред купчина пергаменти, осветени от една-единствена газена лампа.

— Искал си да ме видиш, Закат — каза Гарион.

— О, да, Белгарион — отвърна Закат и отблъсна пергаментите настрана. — Толкова е мило от твоя страна, че дойде. Разбрах, че съпругата ти се възстановява.

Гарион кимна утвърдително.

— Благодаря ти, че изпрати Андел. Помощта й беше много ценна.

— Удоволствието е изцяло мое, Белгарион. — Закат протегна ръка и намали фитила на лампата така, че ъглите на помещението потънаха в сянка. — Исках да поговорим.

— Не е ли малко късно?

— Аз не спя много, Белгарион. Човек може да загуби една трета от живота си в сън. Денят е пълен с ярка светлина и развлечения. Нощта е тъмна и тиха, затова дава възможност на човек да се съсредоточава. Седни, моля те.

Гарион разкопча колана на меча и го подпря на един от шкафовете за книги.

— Всъщност не съм чак толкова опасен, знаеш ли — рече императорът, хвърляйки подчертано поглед към огромното оръжие.

Гарион се усмихна леко и се разположи в едно кресло до огъня.

— Аз не го донесох заради тебе, Закат. Направих го просто по навик. Такъв меч не бива да се оставя без надзор.

— Не мисля, че някой ще го открадне, Белгарион.

— Всъщност той не може да бъде откраднат. Просто не искам някой да пострада, ако случайно го докосне.

— Да не искаш да кажеш, че това е онзи меч? — попита изведнъж Закат. — Чувал съм какви ли не истории за него.

Гарион кимна отсечено.

— Аз също. В повечето от историите единствено имената на героите са верни, ала всичко останало е твърде изкривено. Нито Торак, нито аз контролирахме до такава степен положението, както го описват разните разкази. Бихме се и аз забих този меч в гърдите му.

— И той умря? — Лицето на Закат беше напрегнато.

— В крайна сметка, да.

— В крайна сметка ли?

— Отначало бълваше огън, а от очите му изригваха пламъци. А после изкрещя нещо.

— И какво точно изкрещя?

— „Майко“ — отвърна кратко Гарион. Никак не желаеше да говори за това.

— Каква необичайна постъпка от негова страна. А какво стана с тялото му? Хората ми претърсиха всички развалини на Ктхол Мишрак, ала не го откриха.