Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Мислиш ли, че ще имат нещо напротив, ако излезем навън и огледаме наоколо?

— Не, няма да имат нищо против.

— Бих предложил това да бъде следващата ни стъпка — рече дребничкият драснианец. — Знаем, че далите ще направят окончателния избор — пряко отговорна за това ще бъде Кайрадис, — но това свръхсъзнание на народа им вероятно ще я насочи кого да предпочете.

— Използва много интересна дума, Келдар — отбеляза Белдин.

— Коя по-точно?

— Свръхсъзнание. Откъде ти хрумна това?

— Винаги съм подбирал с лекота думите в изказванията си.

— Значи все пак не си безнадежден случай. Някой ден ще трябва да проведем дълъг разговор.

— На твое разположение съм, Белдин — отвърна Селк и направи изискан поклон. — Както и да е — продължи той, — тъй като далите ще вземат окончателното решение, смятам, че трябва да ги опознаем по-добре. Ако случайно са поели в неправилна посока, бихме могли да им повлияем да я променят.

— Типичен пример за непочтено мислене — измърмори Сади, — ала като цяло идеята не е лоша. Трябва да действаме, разделени по групи. Така ще успеем да обхванем по-голяма територия.

— Ще го направим веднага след закуска — съгласи се Белгарат.

— Не може ли по-скоро, дядо? — възрази Гарион, нетърпелив да излезе навън.

— Гладен съм, Гарион, а не мога да мисля добре, когато стомахът ми е свит на топка от глад.

— Това би могло да обясни твърде много неща — подчерта любезно Белдин. — Трябваше да ти даваме повече храна, когато беше по-млад.

— Знаеш ли, понякога държането ти е твърде обидно.

— Всъщност това ми е твърде добре известно.

Същата група млади жени донесе закуска. Велвет дръпна настрана девойката с големите очи и лъскавата кестенява коса и поговори накратко с нея, след това се върна на масата.

— Казва се Онател — съобщи тя. — Покани Се’Недра и мен на мястото, където работят младите жени. Младите жени по принцип приказват много и може да научим нещо полезно от разговорите им.

— Името на онази пророчица, която срещнахме на остров Веркат, не беше ли Онател? — попита Сади.

— Това е често срещано женско даласианско име — каза Закат. — Онател е една от техните най-уважавани пророчици.

— Но остров Веркат е в Ктхол Мургос — изтъкна евнухът.

— Всъщност всичко това никак не е странно — намеси се Белгарат. — Много пъти до нас е достигала информация, че далите и расата на робите в Ктхол Мургос са тясно свързани и поддържат постоянни контакти. Това е просто допълнително потвърждение на тази хипотеза.

Утринното слънце беше ярко и топло. Излязоха от къщата и се разделиха на групи. Гарион и Закат бяха оставили доспехите и мечовете си в къщата — прекосиха една окъпана в капчици роса морава и поеха към група по-високи сгради в центъра на града.

— Ти винаги проявяваш особено внимание с твоя камък, нали, Гарион? — попита Закат.

— Не съм сигурен дали думата „внимание“ е най-точната — отвърна кралят на Рива. — Но може би в по-широк смисъл на думата е точно така. Кълбото е много опасно наистина, разбираш ли, и не желая случайно да нараня невинни хора.

— Какво прави то?

— Всъщност не съм съвсем сигурен. Никога не съм го виждал да прави нещо на когото и да било — с изключение може би на Торак, — ала вероятно и тогава стореното бе дело по-скоро на меча.

— И ти си единственият в света, който може да докосва Кълбото?

— Едва ли. Ерионд го носеше няколко години. Непрекъснато се опитваше да го предаде на различни хора. Повечето от тях бяха алорни и знаеха, че не бива да го вземат.

— Значи ти и Ерионд сте единствените, които могат да го докосват?

— Синът ми също може — отговори Гарион. — Сложих дланта му върху скъпоценния камък веднага след като се роди. Кълбото беше много радостно да се запознае с него.

— Радостно ли? Че как е възможно камък да изпитва радост?

— То не е като останалите скъпоценни камъни — Гарион се усмихна. — Понякога може да се държи малко глуповато. Унася се от опиянението, което изпитва, и трябва много да внимавам какво мисля. Ако Кълбото реши, че наистина искам нещо, то е в състояние да предприеме самостоятелни действия. — Кралят на Рива се засмя. — Веднъж размишлявах за времето, когато Торак е разцепил света, и то започна да ми разказва как да го съединя.

— Не говориш сериозно, нали!

— О, съвсем сериозно говоря. За него не съществува понятието „невъзможно“. Ако наистина го помоля, Кълбото би могло да изпише името ми сред звездите. — Гарион почувства лек тласък в кесията, завързана за колана му. — Престани! — обърна се остро той към скъпоценния камък. — Това беше пример, а не молба, отправена към тебе.