Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

Белгарат кимна.

— Това е шумът, когато някой прави магия.

— В такъв случай не става дума за някакви звуци, срещащи се в природата — замислено каза Дурник и изведнъж се засмя. — Радвам се, че направи този експеримент, Гарион. Още малко и щях да разбия пода.

— Защо? — попита го Поулгара.

— Мислех си, че причината за шума е някъде в тръбите от водопровода.

— Въпреки това не става дума за магии — заяви Белгарат. — Звуците не са същите и чувството, което предизвикват, е различно.

Белдин чешеше замислено сплъстената си брада.

— Виж какво ми хрумна — рече той на Белгарат. — Хората тук разполагат с достатъчно съсредоточена на едно място сила, за да се справят с всеки гролим или група гролими, решили да дойдат в Кел. В такъв случай защо са си направили труда да изричат онова проклятие?

— Не те разбирам.

— Голяма част от гролимите са магьосници, нали? Следователно те могат да чуват този шум. Ами ако далите са изрекли проклятието, за да държат гролимите на достатъчно разстояние — така че черните жреци да не чуват тъкмо този шум, тези звуци?

— Не мислиш ли, че теорията ти е малко сложна, Белдин? — попита скептично Закат.

— Всъщност не. Напротив — дори опростявам нещата. Няма смисъл от проклятие, плашещо хора, от които не се страхуваш. Всички винаги са мислели, че проклятието защитава Кел — в това също няма никакъв смисъл. Няма ли да е по-просто да предположим, че трябва да бъде защитено нещо много по-важно?

— Какво има в този шум, че далите се грижат толкова усърдно да не го чуе някой? — попита удивено Велвет.

— Добре — рече Белдин. — Първо ми отговорете какво е звук.

— О, пак ли започваш? — въздъхна Белгарат.

— Не говоря за шума в гората. Звукът е просто шум, освен ако в него не е вложено някакво значение. Какво наричаме звук, изпълнен с определено значение?

— Разговор, нали? — осмели се да изкаже предположението си Силк.

— Точно така.

— Не разбирам — призна си Се’Недра. — Какво приказват далите, което биха желали да запазят в тайна? Бездруго никой не разбира какво точно казват.

Белдин разпери безпомощно ръце, ала Дурник закрачи из стаята, навъсил замислено лице.

— Може би важното е не толкова какво казват, а как го правят.

— И ти обвиняваш мен, че се изразявам неясно — обърна се Белдин към Белгарат. — Какво си наумил, Дурник?

— Търся истината пипнешком — призна ковачът. — Шумът, или звуците — наричайте го както щете — не е сигнал, че някой превръща хората в жаби… — Той спря за миг и попита: — Можем ли наистина да правим това?

— Да, можем — отговори Белдин. — Но не си струва труда. Жабите се размножават с главоломна бързина. По-добре да имам насреща си един човек, който ме е подразнил, отколкото един милион яростно квакащи жаби.

— Добре тогава — продължи Дурник. — Звукът е различен от онзи, който се долавя при правене на магии.

— Вероятно е различен — потвърди Белгарат.

— Мисля, че Се’Недра има право. Никой не разбира какво казват далите — освен другите дали. Аз например не мога да разбера какво казва Кайрадис от началото до края на едно изречение.

— И какво следва от това? — попита напрегнато Белдин и очите му блеснаха.

— Не съм сигурен. Имам чувството, че е по-важно да узнаем „как“ приказват, отколкото „какво“. — Дурник изведнъж се огледа объркано. — Говоря прекалено много — призна той. — Сигурен съм, че някои от вас могат да споделят много по-важни неща, отколкото тези, за които споменах.

— Не мисля, че е така — каза му Белдин. — Смятам, че си попаднал на правилна следа. Не губи нишката на разсъжденията си.

Дурник чак се изпоти. Покри очи с ръка, опитвайки се да се съсредоточи. Гарион забеляза, че всички в стаята наблюдават почти без да дишат неговия стар приятел, който се мъчеше да разбере какво всъщност му е хрумнало.

— Трябва да има нещо, което далите се опитват да защитят — продължи ковачът. — И то непременно е нещо много просто — поне за тях. Ала те не искат никой друг освен тях да го разбере. Ще ми се Тот да беше тук. Той би могъл да ни обясни… — Изведнъж очите му се разшириха.

— Какво има, скъпи? — попита Поулгара.

— Не може да бъде! — възкликна ковачът. — Просто не може да бъде!

— Дурник! — извика тя, изгубила търпение.

— Помниш ли първия път, когато двамата с Тот започнахме да си говорим — имам предвид да се разбираме със знаци? — Дурник изведнъж започна да приказва много бързо. — От дълго време работим заедно, а човек, който работи с друг, започва да знае точно какво прави той — дори и какво мисли. — Той погледна втренчено Силк. — Ти, Гарион и Поул използвате езика на пръстите, нали?