Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Да.

— Виждали сте жестовете и знаците, които прави Тот. Възможно ли е тайният език да изрази толкова много неща само с няколко замахвания на ръката — както прави той?

Гарион вече знаеше отговора.

Гласът на Силк прозвуча объркано.

— Не — рече драснианецът. — Това би било невъзможно.

— Но аз зная точно какво се опитва да каже той — каза Дурник. — Жестовете и знаците не означават абсолютно нищо. Прави ги само, за да даде някакво разумно обяснение на онова, което прави всъщност. — Лицето на Дурник изразяваше страхопочитание. — Той поставя думите направо в ума ми — дори без да приказва. Трябвало е да го прави, защото не може да говори. Ами ако тихият мърморещ шум, който чуваме, е тъкмо това — звуците, докато далите разговарят помежду си? Ами ако са в състояние да го правят на голямо разстояние?

— Дори и във времето — възкликна Белдин уплашено. — Помните ли какво каза твоят ням приятел, когато пристигнахме в града? Той заяви, че нищо, което далите са правили някога, не е забравено. Освен това каза следното: всеки жив дал знае всичко, което е било известно на всички дали, живели преди него.

— Предположението ти е абсурдно, Белдин — каза подигравателно Белгарат.

— Всъщност не е. Мравките го правят. А също и пчелите.

— Ние не сме мравки… нито пчели.

— Мога да правя почти всичко, което може пчелата. — Гърбавият магьосник сви рамене. — С изключение на меда. А пък ти сигурно ще успееш да построиш един нелош мравуняк.

— Някой от вас двамата ще ни обясни ли за какво си приказвате? — попита сърдито Се’Недра.

— Намекват за възможността да съществува групово съзнание, скъпа — отвърна съвсем спокойно Поулгара. — Не се изразяват много добре, ала разговорът им върви в тази посока. — Вълшебницата се усмихна снизходително на двамата възрастни мъже. — Има някои живи същества — обикновено насекоми, — които поотделно не притежават силен интелект, ала разглеждани като група, проявяват изключителна мъдрост. Една отделно взета пчела не е особено умна, ала кошерът знае всичко.

Вълчицата дотича в стаята, драскайки с нокти по мраморния под, следвана по петите от малкото вълче.

„Вълците също го правят“ — рече тя. Явно бе слушала разговора зад вратата.

— Какво каза тя? — попита Силк.

— Каза, че вълците правели същото — преведе думите и Гарион и изведнъж си спомни нещо. — Веднъж разговарях с Хетар и той ми каза, че и конете постъпвали така. Не мислели за себе си като за отделно взети единици — възприемали се единствено като част от групата.

— Нима наистина е възможно хората да правят нещо подобно? — попита недоверчиво Велвет.

— Има един-единствен начин да разберем това — отвърна Поулгара.

— Не, Поул! — заяви твърдо Белгарат. — Това е прекалено опасно. Можеш да се окажеш въвлечена в този поток и никога да не успееш да излезеш от него.

— Не, татко — отговори му Поулгара съвсем спокойно. — Може би далите няма да ми позволят да се влея в него, ала няма да ме наранят, нито ще ме задържат насила, ако пожелая да го напусна.

— Откъде знаеш, че е така?

— Просто зная — рече вълшебницата и затвори очи.

Всички наблюдаваха със страх вълшебницата, която вдигна нагоре съвършеното си лице, затвори очи и се съсредоточи. Изведнъж чертите й придобиха странен израз.

— Е? — попита я Белгарат.

— Тихо, татко. Слушам.

Той нетърпеливо забарабани с пръсти по облегалката на стола. Останалите я гледаха, останали без дъх.

Най-сетне Поулгара отвори очи и от устните и се откъсна лека, изпълнена със съжаление въздишка.

— Това е нещо огромно и невероятно — съвсем тихо каза тя. — В него са живи всичките мисли, с които тези хора са живеели някога — и всички спомени. То дори си спомня самото начало и всеки един от тях знае всичко за него. Те споделят всичко помежду си.

— И ти ли успя да го сториш заедно с тях? — попита я Белгарат.

— За един миг, татко. Те ми позволиха да го зърна. Ала има части, където не ме допуснаха да надникна.

— Можех и сам да се досетя — рече Белдин и се навъси. — Далите не биха ни осигурили достъп до нещо, поставящо някакво предимство в наши ръце. Та те стоят кацнали на тази ограда от самото начало на времето.

Поулгара отново въздъхна и седна на един нисък диван.

— Добре ли си, Поул? — попита я загрижено Дурник.

— Да, Дурник — отвърна тя. — Просто за миг видях нещо, каквото никога не съм преживявала, и после те ме помолиха да напусна.

Силк присви очи.