Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— И много векове, докато издигнат целия град, ако са го строили по този начин — добави Закат. — Откъде са се научили да го правят така? И кога е станало това?

— Вероятно през Първия век от историята на човека — отговори Белгарат.

— Я престани, Белгарат — прекъсна го раздразнено Белдин. — Започна да приказваш също като тях.

— Винаги се опитвам да следвам местните обичаи.

— Аз все още не зная нищо повече, отколкото преди да задам въпроса си — оплака се Закат.

— Първият век обхваща периода от създаването на човека до деня, когато Торак разцепи света на две — отговори му Белгарат. — Началото на века не може да се постави съвсем точно. Нашият учител никога не е посочвал точно кога той и неговите братя са създали света. Предполагам, че никой от тях не желае да приказва за това, защото техният баща не одобрил постъпката им.

— Ти била ли си свидетел на тези събития, лейди Поулгара? — попита любопитно Сади.

— Не — отвърна вълшебницата. — Аз и сестра ми сме родени доста по-късно.

— Колко по-късно?

— Около две хиляди години след това, нали, татко?

— Да, точно така.

— Кръвта ми се смръзва като си помисля как някои хора говорят за изтеклите хилядолетия. — Сади потрепера.

— И какво те кара да мислиш, че далите са научили този стил на строителство преди разцепването на света? — обърна се Закат към Белгарат.

— Чел съм някои части от „Книгата на вековете“ — отвърна старият вълшебник. — Тя документира твърде пълно историята на далите. След като светът се разцепил и Морето на Изтока нахлуло по ниските земи и равнините, вие, ангараките, сте избягали в Малореа. Далите знаели, че в крайна сметка трябва да се споразумеят с вашите народи, затова решили: да се преструват, че са обикновени фермери. И съборили всичките си градове с изключение на този — град Кел.

— Защо са оставили тъкмо Кел?

— Не било нужно да го събарят. В действителност те се притеснявали само от гролимите, а гролими не могат да дойдат тук.

— Но ангараките могат — отбеляза Закат. — Как е станало така, че нито един от тях не е докладвал за такова селище на бюрократичния апарат?

— Сигурно са им помогнали да забравят за това селище — каза Поулгара.

Той я изгледа остро.

— Всъщност това не е никак трудно, Закат. Обикновено няколко подходящи намека са в състояние да заличат много спомени. — Израз на раздразнение премина по лицето й. — Какъв е този мърморещ звук? — попита вълшебницата.

— Аз нищо не чувам — рече Силк и в гласа му прозвуча известно объркване.

— Сигурно ушите ти са запушени, Келдар.

По залез слънце няколко млади жени, облечени в меки бели роби, им донесоха вечеря върху покрити подноси.

— Виждам, че навсякъде по света е едно и също — рече кисело Велвет на една от младите жени. — Мъжете седят и разговарят, а жените вършат цялата работа.

— О, ние нямаме нищо против — отвърна сериозно момичето. — За нас наистина е чест да сервираме храната ви. — Тя имаше много големи тъмни очи и лъскава кестенява коса.

— Така е дори още по-зле — рече Велвет. — Първо ни принуждават да вършим цялата работа, а после ни убеждават, че това ни харесва.

Момичето я изгледа сепнато, а след това се изсмя. След миг се огледа виновно и се изчерви.

Белдин грабна една от кристалните бутилки, наля си пълна чаша и я изпи на един дъх. Но след миг се задави, започна да се задушава и да плюе пръски пурпурна течност.

— Какво е това? — попита възмутено той.

— Плодов сок — сериозно каза младата жена с тъмната коса. — Съвсем пресен. Изцедихме го тази сутрин.

— Не го ли оставяте достатъчно дълго време, за да ферментира?

— Искате да кажете — да се вкисне? О, не. Щом това се случи, веднага го изхвърляме.

Гърбавият магьосник изстена.

— Ами имате ли тъмно пиво? Или бира?

— Какво е това?

— Знаех си, че нещо в този град не е наред — изръмжа гърбавият на Белгарат.

Върху лицето на Поулгара грееше блажена усмивка.

— За какво беше всичко това? — попита Силк Велвет, щом с жените излязоха от стаята. — Имам предвид глупостите, които си приказвахте.

— Става дума за основните принципи в живота — отвърна загадъчно тя. — Никога не е зле човек да създаде канали за общуване със себеподобните си.

— Жени! — въздъхна дребничкият драснианец и вдигна очи към тавана.

Гарион и Се’Недра се спогледаха — в ранните години на брака си и двамата твърде често бяха използвали подобни възклицания. След това и двамата се разсмяха.

— Какво ви е толкова смешно? — попита подозрително Силк.