Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Може пък ние да се окажем първите, справили се без драскотина с плаването през този риф, милорд — рече весело мъжът в доспехите на своя приятел.

Гигантът въздъхна и скри очите си с огромната си длан.

— Не, Мандорален — отвърна той с тъжен глас. — Ако разцепим дъното на моя кораб в онзи риф, трябва да плуваме, докато стигнем целта си, а пък ти не си облечен по подходящ начин за това.

Огромният кораб започна да се отдалечава в мъглата.

— Що за плавателен съд е това? — извика Гарт след него.

— Черекски боен кораб — гордо изрева мъжът с червената брада. — Най-големият, пускан някога на вода в целия свят.

— А как се казва? — извика Гарт, присвил ръце като фуния.

— „Морска птица“ — долетя отговорът и корабът изчезна в мъглата като привидение.

Градът не беше голям, ала архитектурата му беше изящна и Гарион си помисли, че не е виждал подобно нещо в живота си. Кел беше сгушен в малка долина в подножието на огромния бял връх и изглеждаше така, сякаш си почива в скута на планината. Това беше град на красиви бели кули и мраморни колонади, като често стените на по-ниските сгради, разположени между кулите, бяха направени изцяло от стъкло. Около постройките имаше широки морави, горички с дървета с мраморни пейки под тях. Добре поддържани градини се редуваха с моравите — декоративни храсти, живи плетове, безброй цветни лехи. В градините и във вътрешните дворове на сградите искряха фонтани.

Закат гледаше изумен, останал съвсем без дъх този невероятен град.

— Дори не знаех, че се намира тук! — възкликна той.

— Не си знаел за Кел? — попита Гарион.

— Знаех, че има град Кел, но не ми беше известно, че е такъв. — Закат направи гримаса. — Той кара Мал Зет да изглежда като безразборна купчина коптори, нали?

— А също и Тол Хонет… дори и Мелцен — съгласи се Гарион.

— Никога не съм помислял, че далите биха могли да построят нормална къща — рече малореанецът. — А сега ми показват всичко това.

Тот разказваше нещо със знаци на ковача.

— Той казва, че това е най-старият град на света — преведе ковачът думите на приятеля си. — Бил е построен дълго преди светът да се разцепи. Не се е променил през изтеклите десет хиляди години.

Закат въздъхна.

— Значи сигурно са забравили вече как се строи. А пък аз щях да взема някои от техните архитекти на служба при мен. Мал Зет определено има нужда от разкрасяване.

Тот направи нова серия от знаци и лицето на Дурник се намръщи.

— Сигурно не съм го разбрал правилно — измърмори той.

— Какво каза?

— Аз го разбрах така: нищо, което далите са правили, не е забравено. — Дурник погледна приятеля си и попита: — Това ли имаше предвид?

Тот кимна и отново направи серия знаци с ръце.

Ковачът отвори широко очи.

— Той казва, че всеки дал, който е жив сега, знае всичко, дето е било известно на всички дали, живели някога на света.

— Сигурно имат много добри училища — предположи Гарион.

Тот само се усмихна при тези думи. Усмивката му беше странна, в нея се бе промъкнало и известно съжаление. След това немият направи някакъв знак на Дурник, слезе от коня си и се отдалечи от групата.

— Къде отива? — попита Силк.

— Да се срещне с Кайрадис — отговори Дурник.

— А ние не трябва ли да тръгнем с него?

Ковачът поклати глава.

— Тя ще дойде при нас, когато е готова за това.

Както всички дали, които Гарион бе виждал, и жителите на Кел носеха прости бели роби с големи качулки. Вървяха тихо по моравите или седяха в градините в групи от по двама-трима души, погълнати от сериозни дискусии. Някои носеха книги или свитъци, други — не. Това напомни на Гарион за университета в Тол Хонет и за онзи в Мелцен. Ала кралят на Рива беше убеден, че тази общност на учени се занимава с далеч по-значими изследвания от дребната игра на наука, изпълваща живота на професорите в онези прехвалени институции.

Групата дали, която ги бе придружила до този подобен на скъпоценен камък град, ги отведе по леко полегата улица до съвсем обикновена къща в една от градините. Един много възрастен мъж, облечен в бяла роба, се подпираше на тоягата си пред вратата. Очите му бяха много сини, а косата — снежнобяла.

— Отдавна чакам пристигането ви — изрече той с треперещ глас. — Защото „Книгата на вековете“ предсказва, че през Петия век Детето на Светлината и неговите приятели ще дойдат тук при нас, в Кел, за да подирят нашия съвет.

— Ами Детето на Мрака? — попита Белгарат, докато слизаше от коня си. — Тя също ли ще дойде тук?