Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— На Хетар това няма да му хареса.

— Ще издълбая цената на коня върху кожата на Брил и то възможно по-близо до костите. Заклевам се.

— Защо Таур Ургас те мрази толкова много? — попита Барак.

— Преди няколко години бях в Рак Госка и един толнедрански агент отправи срещу мен фалшиви обвинения — всъщност така и не разбрах защо го направи. Таур Ургас изпрати няколко души да ме арестуват. Не ми се щеше особено да попадна в затвора, затова поспорих малко с тях и неколцина умряха по време на спора — знаете как става. За нещастие една от жертвите беше най-големият син на Таур Ургас и кралят го прие прекалено лично. Понякога е много тесногръд.

Барак се засмя.

— Е, на сутринта ще бъде много разочарован, че си изчезнал от ямата.

— Зная — отвърна Силк. — Вероятно ще преобърне всички камъни в тази част на Ктхол Мургос, за да ме намери.

— Време е да тръгваме — рече Белгарат.

— Вече си мислех, че никога няма да го кажеш — засмя се Силк.

Яздиха без почивка цялата нощ, както и по-голямата част от следващия ден. Привечер конете им се препъваха от изтощение, а Гарион беше вцепенен от умора и от смразяващия студ.

— Трябва да намерим някакъв подслон — рече Дурник, когато навлязоха в неравната, безплодна пустош на централен Ктхол Мургос. — Не можем да пренощуваме на открито. Не и при този вятър.

— Натам — каза Релг и посочи към купчина нападали една върху друга скали. Очите му бяха почти затворени, макар че небето оставаше все така покрито с облаци, а светлината на угасващия ден бе съвсем слаба. — Там има подслон — пещера.

Всички бяха започнали да приемат Релг в по-различна светлина. Беше доказал, че когато е необходимо, умее да действа решително, и те вече го приемаха по-скоро като другар, отколкото като бреме. А и Белгарат най-сетне бе успял да го убеди, че може да се моли, докато язди, без да се налага да пада на колене, и честите му молитви вече не прекъсваха пътешествието им. Желанието му да се моли вече не беше пречка, а по-скоро странност на личността му — нещо като натруфената реч на Мандорален и язвителните забележки на Силк.

— Сигурен ли си? — попита Барак.

Релг кимна.

— Усещам я.

Обърнаха конете си и се насочиха към купчината скали. Релг избърза напред и щом стигна скалната грамада, скочи от седлото, заобиколи един голям объл камък и изчезна.

— Изглежда, наистина си разбира от работата — отбеляза Дурник. — С удоволствие ще се скрия някъде от този вятър.

Входът на пещерата беше тесен, така че се наложи да поблъскат и потеглят малко, докато убедят конете, че трябва да се проврат през него. Ала непосредствено след входа пещерата се разширяваше и се превръщаше в голяма зала с ниско надвиснал таван.

— Прекрасно място — рече ковачът одобрително и отвърза брадвата от седлото си. — Ще ни трябват дърва за огъня.

— Ще ти помогна — каза Гарион.

— И аз ще дойда — предложи Силк. Дребничкият драснианец нервно гледаше каменните стени и таван и когато тримата излязоха навън, изглеждаше видимо облекчен.

— Какво ти става? — попита го Дурник.

— След снощи затворените пространства малко ме изнервят — отговори Силк.

— Какво изпитва човек? — любопитно се вгледа в него Гарион. — Имам предвид какво преживя, когато премина през скалата?

Силк потрепера.

— Беше ужасно. Ние всъщност се придвижвахме, порейки скалата. Още я чувствам как се плъзга през тялото ми.

— Да, но се отърва — напомни му Дурник.

— Струва ми се, че бих предпочел да остана в ямата. — Силк отново потрепера. — Хайде да не приказваме за това.

Дърва трудно се намираха на този безплоден планински склон и още по-трудно беше човек да ги отсече. Коравите, жилави храсти, целите в бодили, упорито се съпротивляваха на ударите на брадвата на Дурник. След час, когато тъмнината вече беше започнала да се спуска, мъжете бяха успели да съберат само три оскъдни наръча.

— Видяхте ли някого? — попита ги Барак, когато влязоха в пещерата.

— Не — отговори Силк.

— Таур Ургас вероятно те търси.

— Сто на сто. — Силк се огледа. — Къде е Релг?

— Влезе навътре в пещерата, за да отмори очите си — каза Белгарат. — Намерете вода — искам да кажа лед. Трябва да го стопим и да напоим конете.

На сутринта леля Поул огледа критично Релг и каза:

— Май вече не кашляш. Как си?

— Добре съм — отговори той, като внимаваше да не я поглежда в очите. Фактът, че тя е жена, изглежда, го караше да се чувства ужасно неудобно и той се опитваше да я избягва.