Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Белгарат поклати глава.

— Не. Никой не е достатъчно силен да извърши такива неща. Причината е ето там. — Старецът посочи на юг. Далеч след пустошта можеха да различат очертанията на тъмни планински върхове. Плътна струя пушек се издигаше от един от тях и се разстилаше на огромни черни вълни.

— Вулкан — рече вълшебникът. — Вероятно същият, който изхвърли сивата пепел над Стис Тор.

— Огнена планина ли? — избоботи Барак, взирайки се в огромния облак над планинския връх. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е поне на петдесет левги, Белгарат — заяви Силк. — Нима може да предизвика земни трусове чак тук?

— Земята е едно монолитно цяло, Силк — каза старецът. — Силата, предизвикваща изригването, е огромна. Естествено е да предизвика някакво леко сътресение тук. Смятам, че трябва да продължим. Патрулите на Таур Ургас ще започнат да ни търсят, щом бурята утихна.

— Накъде ще вървим? — попита Дурник и се огледа.

— Натам — рече Белгарат и посочи димящата планина.

— Боях се, че ще кажеш тъкмо това — избоботи Барак.

До края на деня яздиха в галоп и спираха само за да отморят конете. Мрачната пустош изглеждаше безкрайна. По време на пясъчната буря черният пясък се беше раздвижил и бе образувал нови дюни, а парчетата земя, покрити с дебели кори сол, бяха пометени от вятъра и изглеждаха почти бели. Преминаха покрай още няколко огромни скелета на водни чудовища. Гигантските кости като че ли плуваха сред черния пясък и студените им празни очни кухини сякаш гледаха гладно малката група, която профучаваше в галоп край тях.

Пренощуваха край друга грамада мръсносиви скали. Макар че вятърът беше притихнал, студът все още беше смразяващ.

На следващата сутрин, когато отново тръгнаха на път, Гарион започна да усеща странна неприятна миризма.

— Каква е тази воня? — попита той.

— Планинското езеро Ктхок — отговори Белгарат. — Това е всичко, останало от морето, което навремето се намираше тук. Подхранват го подземни извори.

— Мирише на развалени яйца — рече Барак.

— Във водата има много сяра. Не става за пиене.

— Изобщо не мисля да пия. — Барак сбърчи нос.

Планинското езеро Ктхок беше огромен плитък басейн, пълен с мазна на вид вода, която вонеше колкото всичката развалена риба на света. От повърхността му се издигаше зловонна пара. Когато стигнаха до южния край на езерото, Белгарат им даде знак да спрат.

— Следващият участък е опасен — каза той много сериозно. — Не позволявайте на конете си да се отклоняват никъде. Почвата, която изглежда съвсем стабилна, често не е такава, а има и още някои неща, за които трябва да внимаваме. Наблюдавайте ме внимателно и правете онова, което правя аз. Когато спра, спирате и вие. Когато тичам, тичате и вие. — Той впери замислен поглед в Релг. Улгосът беше вързал още едно покривало върху очите си — отчасти за да ги предпазва от светлината, отчасти — за да се скрие от безкрайния простор на небето.

— Аз ще водя коня му, дядо — каза Гарион.

— Май това е единственият възможен начин — съгласи се Белгарат.

— В крайна сметка той ще трябва да преодолее това — рече Барак.

— Може би. Но сега не е нито времето, нито мястото за това. Хайде да вървим. — И подкара предпазливо коня си.

Цялата местност бе потънала в изпарения. Преминаха край огромна локва сива кал, която пушеше и клокочеше, а зад нея се виждаше блещукащ извор с чиста вода, която весело бълбукаше и се вливаше в тинята.

— Поне е по-топло — отбеляза Силк.

Лицето на Мандорален беше окъпано в пот под тежкия шлем.

— Много по-топло — съгласи се той.

Белгарат яздеше бързо, леко навел глава встрани, вслушвайки се напрегнато в някакъв звук.

— Спрете! — остро изрече той.

Всички дръпнаха юздите на конете и заковаха на място. Точно пред тях една друга локва се превърна в мръсен сив гейзер: от нея започна да изригва рядка тиня, хвърчаща на тридесет стъпки във въздуха. Няколко минути гейзерът продължи да бълва, след това постепенно утихна.

— Сега! — извика Белгарат. — Бързо! — Той пришпори коня си и всички се понесоха в галоп край все още бълбукащата локва. Копитата на конете шляпаха в горещата тиня. Когато отминаха, старецът отново намали скоростта и наведе глава към земята.

— За какво се ослушва? — обърна се Барак към Поулгара.

— Гейзерите издават особен шум, преди да изригнат — отговори тя.

— Но аз не чух нищо.

— Не знаеш какво да слушаш.

Зад тях калният гейзер отново започна да бълва течна тиня.