Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Първо трябва да се отпуснеш — отговори тя. — След това започни да мислиш за пясък и скали.

— Това ли е всичко?

— Само началото. Съсредоточи се.

Момъкът започна за мисли за пясък и скали.

— Не, Гарион. Не бял пясък. Черен пясък — като този, който ни заобикаля.

— Ама ти не ми каза.

— Не се сетих.

Белгарат се разсмя.

— Искаш ли да го направиш вместо мен, татко? — попита сърдито вълшебницата, след това отново се обърна към Гарион. — Направи го отново, скъпи. Опитай се този път да бъде както трябва.

Той си представи картината.

— Така е по-добре — рече тя. — Сега, след като твърдо си запазил образа на пясъка и скалите в ума си, искам да изтласкаш цялата тази представа във формата на полукръг, така че тя изцяло да покрие местността от дясната ти страна. Аз ще се погрижа за лявата.

Гарион се напрегна. Това беше най-трудното нещо, което бе правил.

— Не толкова силно, Гарион. Нагъваш образа и ми е трудно да накарам моята половина да съвпадне точно с твоята. Не се напрягай толкова.

— Извинявай. — Той изглади образа в ума си.

— Как изглежда, татко? — попита тя стареца.

Гарион усети леко докосване до представата, която бе изградил в ума си.

— Не е зле, Поул — отговори Белгарат. — Въобще не е зле. Момчето има талант.

— Какво точно правим всъщност? — попита Гарион. Въпреки смразяващия студ той почувства, че челото му е окъпано в пот.

— Правиш защитен щит — каза му старият вълшебник. — Обграждаш себе си с представата за пясък и скали и тя се слива с истинския пясък и истинските скали около нас. Когато кролимите тръгнат да търсят нещо със силата на умовете си, те искат да открият хора и коне. Ала ще ни подминат, защото ще видят единствено пясък и скали.

— Това ли е всичко? — попита Гарион, доволен, че работа е така проста.

— Има още малко, скъпи — рече леля Поул. — Сега ще разширим представата, за да обгърне всички ни. Работи бавно, покривай пространството лека-полека, стъпка по стъпка…

Това беше много по-просто. Момъкът няколко пъти разкъсва представата си и я създава отново, докато тя обхвана пространството, което искаше леля Поул. После почувства странно сливане на своя ум с нейния в центъра на представата, където се съединяваха двете й части.

— Май успяхме, татко — каза леля Поул.

— Казах ти, че може да го направи.

Виолетово-черният облак зловещо се търкаляше по небето, приближаваше се с гръмотевичен тътен.

— Ако пепелта е същата както онази в Нийса, ще започнем да се въртим като слепци, Белгарат — подхвърли Барак.

— Не се тревожи за това — отвърна вълшебникът. — Познавам добре Рак Ктхол и виждам всичко в него с ума си. Кролимите не са единствените, които могат да определят местоположението на предметите по този начин. Хайде да продължим.

Отново тръгнаха по билото. Облакът покри цялото небе.

Гръмотевиците боботеха с непресекващ тътен, светкавици се блъскаха във врящия му търбух. После сред ледения въздух започнаха да валят първите късчета пепел.

След час Гарион откри, че задържа представата в ума си с по-голяма лекота. Вече не беше необходимо да съсредоточава цялото си внимание върху нея, както правеше в самото начало. В края на втория час това занимание въобще не му изглеждаше трудно, а само досадно и за да разсее скуката, момъкът си помисли за един от огромните скелети, край които бяха минали. Старателно нарисува образа му в ума си и го въведе в представата, която вече беше създал.

— Гарион — рязко каза леля Поул. — Моля те, не се опитвай да измисляш разни други неща.

— Какво?

— Мисли си само за пясъка. Скелетът е много хубав, но изглежда малко странно, защото си има само една половинка.

— Само една половинка?

— От моята страна на представата няма скелет — той е само в твоята. Поддържай образа прост, Гарион. Не го украсявай.

Продължиха напред, увили лицата си, за да предпазят устите и носовете си от задушаващата пепел. Гарион почувства лек тласък, докосващ образа, който бе създал в ума си. После тласъкът започна да трепти.

— Дръж образа спокоен — предупреди го леля Поул. — Това е кролим.

— Видя ли ни?

— Не. Ето — отминава ни.

Трептящото докосване изчезна.

Тази нощ не палиха огън. Леля Поул и Гарион се редуваха да поддържат представата за необитаема пясъчна пустош, която покриваше малката група като чадър. Момъкът откри, че това му се удава много по-лесно, когато хората не се движат.

На следващата сутрин пепелта продължаваше да пада, ала небето не беше черно като мастило както предния ден.