Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Пепелта май намалява, Белгарат — рече Силк, докато оседлаваха конете. — Когато вятърът я отвее, пак ще трябва да се изплъзваме на патрулите.

— Добре ще е да побързаме — съгласи се старецът. — Зная едно местенце, където можем да се скрием — на около пет мили северно от града. Бих искал да стигнем там преди пепелта да се е уталожила. От стените на Рак Ктхол се вижда всичко на десет левги разстояние — във всички посоки.

— Значи стените са високи? — попита Мандорален.

— По-високи, отколкото би могъл да си представиш.

— По-високи от стените на Воу Мимбре?

— Десет пъти по-високи… петдесет пъти! Трябва да ги видиш, за да разбереш за какво приказвам.

Този ден яздиха здравата. Леля Поул и Гарион поддържаха закрилящия щит, ала търсещите докосвания на кролимите ставаха все по-чести. Няколко пъти тласъкът срещу ума на Гарион беше много силен и долиташе без никакво предупреждение.

— Те знаят какво правим, татко — обърна се леля Поул към стареца. — Опитват се да проникнат под щита.

— Дръжте га здраво — отговори той. — Знаеш какво да правиш, ако някой направи пробив.

Тя кимна и се навъси.

— Предупреди момчето.

Вълшебницата кимна втори път и се обърна към Гарион.

— Слушай ме внимателно, скъпи — каза сериозно тя. — Кролимите се опитват да ни изненадат. И най-добрият щит на света може да не издържи, ако насочиш достатъчно силен и бърз удар срещу него. Ако някой от кролимите успее да пробие щита ни, аз ще ти кажа „Спри!“ Това означава, че искам незабавно да изтриеш образа и да откъснеш изцяло ума си от него.

— Не разбирам.

— Не е необходима да разбираш. Прави точно онова, което ти казвам. Ако ти кажа — „Спри!“, светкавично прекъсни контакта на мисълта си с моя ум. Аз ще правя нещо, което е много, опасно и не искам да се нараниш.

— Не мога ли да помогна?

— Не, скъпи. Не и този път.

Продължиха напред. Пепелявата пелена стана още по-рядка, небето над главите им доби замъглен, жълто-синкав цвят. Слънцето, бледо и обло като луна при пълнолуние, се появи над хоризонта на югоизток.

— Гарион, спри!

В същия миг момъкът усети не тласък, а някакво остро пробождане. Задъха се и насочи ума си встрани, изхвърляйки представата за пясъка възможно, по-надалеч. Леля Поул се стегна, очите й станаха изгарящи. Ръката й направи къс, отсечен жест, после тя произнесе една-единствена дума. Гарион почувства несъкрушимата сила на освободената й воля и с моментно изумление осъзна, че умът му все още е свързан с нейния. Сливането на мислите, което бе поддържало образа на пясъка, беше прекалено силно и цялостно, за да се разруши толкова бързо. Свързаните им в едно умове полетяха по слабата следа на мисълта, която беше направила пробив в щита, и откриха произхода й. Докоснаха чужд ум — съзнание, изпълнено, с опиянение от направеното откритие. Тогава, сигурна коя е целта й, леля Поул нанесе удар с цялата мощ на своята воля. Умът, който бяха докоснали, се отдръпна, опитвайки се да разруши контакта, ала вече беше прекалено късно. Гарион усети как чуждото съзнание се разширява, непоносимо набъбва, расте. После то изведнъж избухна, разпадна се в безсмислена лудост, разпръсна се на хиляди части, притиснато от непреодолим ужас. След това последва бягство — сляп, съпроводен с пронизителни писъци бяг сред някакви черни скали с една-единствена мисъл за ужасния, последен изход. После скалите изчезнаха и изплува кошмарно чувство за падане от някаква неизмеримо голяма височина. С последни усилия Гарион успя да изтръгне ума си от него.

— Казах ти да прекъснеш контакта с мен — каза му остро леля Поул.

— Не можах.

— Какво стана? — попита Силк уплашено.

— Един кролим направи пробив в щита — отговори тя.

— Видя ли ни?

— Само за миг. Няма значение. Вече е мъртъв.

— Ти ли го уби? Как?

— Той забрави да се защити. Проследих мисълта му.

— Кролимът полудя — изрече Гарион задавено, все още изпълнен с ужас от скорошната схватка. — Скочи от някаква огромна височина. Самият той го искаше. Това беше единственият начин да избяга от онова, което ставаше с него. — Гарион почувства, че му прилошава.

— Беше ужасно шумно, Поул — каза огорчено Белгарат. — Отдавна не си била толкова непохватна.

— Имах помагач — каза вълшебницата и отправи леден поглед към Гарион.

— Вината не беше моя — възрази момъкът. — Ти ме държеше така здраво, че не успях да се откъсна. Беше направила така, че двамата действувахме като едно същество.

— Наистина го правиш понякога, Поул — потвърди Белгарат. — Контактът става прекалено личен и изглежда, че ти се иска да остане постоянен. Предполагам, че е свързано с любовта ти.