Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Пещерата е зигзагообразна — рече Релг. — Трябва да следваме галериите, които водят нагоре.

— До самия връх ли стигат?

— Засега не знам. Но водят нагоре.

— Какво е това? — извика Силк.

Отдалеч, от тъмните проходи долиташе песен. В нея имаше дълбока тъга, ала ехото им пречеше да уловят думите. Бяха сигурни единствено в това, че пее жена.

След миг Белгарат възкликна стреснато.

— Какво има? — попита леля Поул.

— Тя е мараг! От Марагор — рече старецът.

— Това е невъзможно!

— Зная тази песен, Поул. Това е марагски погребален химн. Която и да е тази жена, тя е само на косъм от смъртта.

Ехото в криволичещите проходи много ги затрудняваше да открият точно къде се намира жената, ала очевидно се приближаваха към нея, защото звуците от песента ставаха по-ясни.

— Ето там, долу — каза накрая Силк и спря, навел глава към един отвор.

Песента рязко спря.

— Не приближавай! — изкрещя остро жената. — Имам нож.

— Ние сме приятели — извика й в отговор Дурник.

— Аз нямам приятели — горчиво се изсмя жената. — Няма да ме върнете обратно. Ножът е достатъчно дълъг, за да стигне сърцето ми.

— Мисли, че сме мурги — прошепна Силк.

Внезапно Белгарат заговори на език, който Гарион никога не беше чувал. След миг жената отговори колебливо, като че ли се опитваше да си спомни думи, непроизнасяни от години.

— Мисли, че я мамим — тихо каза старецът. — Казва, че имала нож и го била опряла в сърцето си, затова трябвало да внимаваме. — Той отново заговори към тъмния проход и жената му отвърна. Езикът, на който говореха, приличаше по нещо на музика.

— Казва, че ще позволи на един от нас да се приближи до нея. — съобщи накрая Белгарат. — Все още няма доверие в нас.

— Аз ще отида — рече леля Поул.

— Внимавай, Поул. Може в последния миг да реши да използва ножа срещу тебе, вместо срещу себе си.

— Ще се справя, татко. — Леля Поул взе светлината от Барак и бавно тръгна по прохода към жената.

Останалите стояха в мрака и напрегнато се вслушваха в шептящите гласове — леля Поул разговаряше тихо с жената от Марагор.

— Вече можете да дойдете — извика им накрая леля Поул и всички тръгнаха към двете жени.

Непознатата лежеше край малка локва. Беше облечена в оскъдни дрипи и беше много мръсна. Косата й беше бляскаво черна, ала сплъстена, лицето й имаше примирен, безпомощен израз. Скулите й бяха широки, устните сочни и огромни, над виолетовите й очи потрепваха клепачи с дълги черни мигли. Релг шумно си пое дъх и веднага й обърна гръб.

— Казва се Тайба — тихо каза леля Поул. — Преди няколко дни е избягала от кошарите за роби под Рак Ктхол.

Белгарат се наведе над изтощената жена и попита напрегнато:

— Ти си от народа на марагите, нали?

— Майка ми ми е казвала, че е така — потвърди тя. — Тя ме научи на стария език. — Кичур от тъмната й сплъстена коса тежко падна върху бледата й буза.

— Има ли други мараги в кошарите за роби?

— Да, неколцина. Трудно е да се каже. Повечето роби са с отрязани езици.

— Тя има нужда от храна — рече леля Поул. — Някой сетил ли се е да вземе храна?

Дурник откачи една торбичка от пояса си и й я подаде.

— Малко сирене — промърмори той. — И малко сушено месо.

Леля Поул отвори торбичката.

— Имаш ли някаква представа как хората от твоя народ са попаднали тук? — попита Белгарат робинята. — Мисли. Това може да се окаже много важно.

Тайба сви рамене;

— Ние винаги сме си били тук. — После взе храната и започна лакомо да яде.

— Не бързай толкова — предупреди я леля Поул.

— Чувала ли си нещо за това как марагите са станали роби на мургите? — настоя Белгарат.

— Майка ми веднъж ми каза, че преди хиляди години сме живеели в страна под открито небе и тогава не сме били роби — отговори Тайба. — Ала аз не й повярвах. Това са приказки, които човек разказва на малки деца.

— Има няколко стари легенди за толнедранското нашествие в Марагор, Белгарат — отбеляза Силк. — Дълги години се носели слухове, че някои от командирите на легиони продали пленниците си на нийсански търговци на роби. Всъщност това е постъпка, която може да се очаква от всеки толнедранец.

— Може би си прав — отвърна Белгарат и се намръщи.

— Докога ще стоим тук? — възмутено попита Релг. Все още беше обърнат с гръб.

— Защо ми се сърди той? — попита Тайба.

— Скрий голотата си, жено — каза Релг. — Ти си обида за почтените хорски очи.

— Ха, това ли било? — От устните й се откъсна дълбок, гърлен смях. — Всичките дрехи, които имам, са върху мен. — Робинята погледна към сочната си фигура. — Освен това тялото ми е хубаво. Не е нито уродливо, нито грозно. Защо трябва да го крия?