Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Похотлива жена! — обвини я Релг.

— Ако толкова те дразня, не гледай — сопна се тя.

— Релг има някои религиозни затруднения — сухо я осведоми Силк.

— Не споменавай думата „религия“ — рече тя и потрепера.

— Нали виждате — изсумтя Релг. — Тя е напълно покварена.

— Не съвсем — каза Белгарат. — В Рак Ктхол думата „религия“ означава олтара и ножа.

— Гарион — обади се леля Поул. — Дай ми пелерината си.

Момъкът разкопча тежката си вълнена наметка и й я подаде. Вълшебницата понечи да покрие тялото на изтощената робиня, ала изведнъж спря, вгледа се внимателно в нея и попита:

— Къде са децата ти?

— Мургите ги взеха — отговори Тайба с мъртъв глас. — Бяха две малки момиченца… много красиви… но вече ги няма.

— Ние ще ти ги върнем! — импулсивно обеща Гарион.

Тя се усмихна горчиво.

— Няма да можете. Мургите ги дадоха на кролимите, а кролимите ги принесоха в жертва на Торак върху олтара. Самият Ктучик държеше ножа.

Гарион усети как кръвта му се смразява.

— Тази пелерина държи топло — каза Тайба с благодарност и ръцете й погладиха грубия плат. — От толкова време все ми е студено…

Белгарат и леля Поул се спогледаха над тялото на робинята.

— Сигурно извършвам справедливо дело — изрече загадъчно старецът. — Да се натъкна на нея по този начин след толкова години упорито търсене!

— Сигурен ли си, че тъкмо тя е човекът, който ти е необходим, татко?

— Почти. Всичко останало съвпада — до последната подробност. — Той пое дълбоко дъх. — Това ме тревожеше от хиляди години. — Вълшебникът изведнъж придоби изключително самодоволен вид и попита: — Как избяга, Тайба?

— Един от мургите забрави да залости вратата — сънено отговори робинята. — След като се измъкнах, намерих този нож. Исках да намеря Ктучик и да го убия, но се изгубих. Тук има толкова много пещери… толкова много. Исках да го убия, преди да умра, ала мисля, че за това сега няма голяма надежда. — Тя въздъхна. — Спи ми се, много ми се спи.

— Ще ти бъде ли добре тук? — попита я леля Поул. — Ние трябва да тръгваме, но скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?

— Малко светлина може би. — Тайба пак въздъхна. — Прекарала съм целия си живот в тъмнина. Бих искала да е светло, когато умра.

— Релг — каза леля Поул, — направи малко от светещата смес.

— Самите ние може да имаме нужда от нея. — Гласът му все още таеше дълбоката обида.

— Тя се нуждае от светлина повече от нас.

— Направи го, Релг — изрече Белгарат твърдо.

Лицето на Релг се стегна, ала той разбърка част от съдържанието на двете торбички върху един плосък камък и изсипа в получената смес малко вода. Подобното на влажна глина вещество започна да свети.

— Благодаря ти — каза просто Тайба.

Релг отказа да й отговори. Дори не я погледна. Върнаха се в прохода и я оставиха край малката локва и слабата светлина от плоския камък. Тайба отново започна да пее — този път по-тихо, в гласа й се промъкваха уморените нотки на съня.

Релг ги поведе през тъмните галерии, като често правеше завои и сменяше посоката, все нагоре и нагоре. Часовете минаваха бавно. Те изкачиха още отвесни стени и вървяха по проходи, които лъкатушеха все по-високо и по-високо в огромна скала. Гарион изгуби представа за посоката и започна да се пита дали самият Релг знае накъде върви. Но зад един ъгъл усетиха някакво течение, което довя ужасна миризма.

— Каква е тази воня? — попита Силк и сбърчи острия си нос.

— Най-вероятно кошарите на робите — отговори Белгарат. — Мургите не проявяват голям интерес към хигиената.

— Кошарите са под Рак Ктхол, нали? — попита Барак.

Белгарат кимна.

— И от тях може да се стигне в самия град?

— Така е, доколкото си спомням.

— Ти успя, Релг — рече Барак и потупа улгоса по рамото.

— Не ме докосвай — каза Релг.

— Извинявай, Релг.

— Кошарите на робите сигурно се охраняват — напомни им Белгарат. — Трябва да действаме много тихо.

Запълзяха по прохода и скоро стигнаха до една открехната желязна врата.

— Дали има някой? — прошепна момъкът на Силк.

Дребният драснианец се промъкна до вратата, стиснал камата си, готов за удар. Хвърли поглед вътре, после каза сериозно:

— Само кости.

Белгарат им направи знак да спрат.

— Тези по-ниско разположени галерии вероятно са били изоставени — каза той много тихо. — След като пътеката около върха била завършена, мургите повече нямали нужда от хилядите роби. Ще продължим нагоре, но много тихо. И бъдете нащрек.