Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— В края на най-горната галерия има стълбище — тихо отвърна Силк.

— А пазачи?

— Вече не.

Обкована с желязо врата им препречи пътя, ала Силк измъкна от единия си ботуш някакъв тънък метален инструмент, почовърка ключалката и изсумтя доволно, когато резето изщрака.

— Ще поогледам — прошепна той и тихо се плъзна напред.

Вече се виждаха звездите и очертаните на фона на небето застрашително издигащи се сгради на Рак Ктхол. Писък, измъчен и отчайващ, отекна из целия град, последван след миг от приглушения звук на невъобразимо огромен железен гонг. Гарион потрепера.

Няколко секунди по-късно Силк се вмъкна през вратата и тихо измърмори:

— Изглежда, че наоколо няма никой. Накъде ще вървим?

— Натам — посочи Белгарат. — Ще се движим край стената, докато стигнем до храма.

— Храм ли? — остро попита Релг.

— Трябва да минем през него, за да се доберем до Ктучик — отговори старецът. — И трябва да побързаме. До сутринта няма много време.

Рак Ктхол не приличаше на другите градове. Огромните сгради не бяха разделени както на други места. Сякаш мургите и кролимите, които живееха тук, не притежаваха чувство за лична собственост, така че в техните постройки липсваше онази самостоятелност на лично притежаваната вещ, която бе характерна за къщите в другите градове, които Гарион бе виждал. Нямаше улици в обикновения смисъл на тази дума, а свързани един с друг вътрешни дворове и коридори, които минаваха между и твърде често през самите здания.

Градът изглеждаше необитаем и все пак безмълвните черни стени около тях излъчваха застрашителна бдителност. На съвсем неочаквани места стърчаха кули, надвесени над вътрешните дворове. Пътешествениците вървяха напред. Тесни прозорци обвиняващо се взираха в тях, арките на входовете бяха пълни с коварни сенки. Потискащо присъствие на древно зло тежеше над Рак Ктхол, самите камъни като че злорадстваха, докато Гарион и неговите приятели навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в крепостта на кролимите.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — нервно прошепна Барак на Белгарат.

— Бил съм тук — тихо отвърна старецът. — Обичам да наглеждам Ктучик от време на време. Сега ще се изкачим по тези стълби — те водят до върха на градската стена.

Стълбището беше тясно и стръмно, с масивни стени от двете страни и сводест покрив. Каменните стъпала бяха изтрити. Пътешествениците се изкачваха тихо. Над града отекна нов писък и огромният гонг още веднъж издаде дълбокия си звук.

Озоваха се на върха на външната стена. Тя беше широка като централна улица на голям град и опасваше цялата крепост. По външния й ръб имаше парапет, който очертаваше началото на ужасната бездна, спускаща се до осеяната със скали пустош на повече от миля надолу. Тук, на открито, страшният студ се впи в телата им; черните плочи на каменната настилка и грубо одяланите блокове на парапета блестяха, покрити със скреж, под ледената светлина на звездите.

Белгарат погледна към сенчестите сгради, заплашително извисили стени на неколкостотин крачки от тях, и прошепна:

— Ще е по-добре да се разпръснем. Прекалено много хора на едно място привличат вниманието в Рак Ктхол. Ще минем оттук — по двама. Вървете спокойно — не тичайте, нито се привеждайте. Опитайте се да изглеждате така, като че живеете тук. Да вървим.

И тръгна с Барак по стената. Вървяха с решителни стъпки, ала не даваха вид, че бързат. След няколко секунди ги последваха леля Поул и Мандорален.

— Дурник — прошепна Силк. — Следващите сме аз и Гарион. Ти и Релг ни последвайте след около минута. — Той се наведе към лицето на улгоса, скрито в сянката на мургската качулка, и попита: — Добре ли си?

— Да, докато не поглеждам към небето — отговори Релг.

— Хайде, Гарион, идвай — измърмори Силк.

Гарион трябваше да вложи цялата си воля, за да върви с нормална бързина по замръзналите камъни. Струваше му се, че от всяка потънала в сянка сграда го наблюдават зли очи. Въздухът беше мъртвешки неподвижен и смразяващо студен.

От храма, разположен някъде пред тях, отново се разнесе писък.

— Почакай ме за секунда тук — прошепна Силк, след като благополучно стигнаха в сянката на една кула, и се промъкна зад ъгъла.

Гарион стоеше в ледения мрак, напрягайки уши да долови някакъв звук. Някъде далеч в мрачната пустош под тях гореше огън — приличаше на малка червена звезда.

После някъде над него се разнесе тих звук и момъкът бързо се обърна, посягайки към меча си. Една фигура скочи от издатината на кулата на няколко разкрача от главата му и се приземи безшумно като котка точно пред младежа. Гарион долови познатата кисело-горчива воня на стара пот.