Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

„Послушай го, Гарион“ — тихо прозвуча гласът на леля Поул в ума му. Неизказани поздрави преминаха между ума на леля Поул и странното чуждо съзнание и Гарион безпомощно остави гневът и волята да напуснат сърцето му.

„Тази мерзост няма да продължава дълго, Белгарион — увери го гласът. — Дори в този миг земята събира сили, за да се отърве от нея.“ — После гласът изчезна.

— Какво правите тук? — попита нечий груб глас и Гарион отвърна очи от ужасната сцена пред олтара. Един кролим с маска и черни одежди стоеше пред Белгарат, препречвайки пътя им.

— Ние сме слуги на Торак — отговори старецът, съвършено наподобявайки гърлените звуци в речта на мургите.

— Всички в Рак Ктхол са слуги на Торак — каза кролимът. — Но вие не присъствате на жертвоприношението. Защо?

— Поклонници сме от Рак Хага — обясни Белгарат. — Току-що идваме. Заповядано ни е да се представим пред първосвещеника на Рак Хага веднага щом пристигнем и този неотменен дълг ни възпрепятства да участваме в жертвоприношението.

Кролимът подозрително изсумтя.

— Дали бихте могли да ни упътите към покоите на нашия първосвещеник, почитаеми жрецо? Не сме запознати с Тъмния храм.

Отдолу се разнесе нов писък и когато прозвуча гонгът, кролимът се обърна и се поклони към олтара. Белгарат бързо кимна на другарите си и те също се обърнаха и се поклониха.

— Отидете при предпоследната врата — упъти ги кролимът, очевидно доволен от набожността им. — Тя ще ви изведе до коридора на първосвещениците.

— Безкрайно сме ви благодарни, почитаеми жрецо — каза Белгарат и се поклони.

Минаха един след друг покрай кролима, скръстили ръце на гърдите си.

— Противно! — Релг се задушаваше. — Гадост! Мерзост!

— Наведи си главата! — прошепна Силк. — Тук гъмжи от кролими.

— Нека УЛ ми даде сила и аз няма да намеря нито минута покой, докато Рак Ктхол не бъде изтрит от лицето на земята — закле се пламенно Релг.

Белгарат стигна до една пищно украсена с дърворезба врата, натисна дръжката й и предпазливо я отвори.

— Още ли ни наблюдава кролимът? — прошепна старецът на Силк.

Дребният мъж хвърли поглед назад и каза:

— Да. Чакай — отива си. Вече няма никой.

Вълшебникът затвори вратата и пристъпи към следващата врата на балкона — последната. Внимателно придърпа резето и вратата се отвори с лекота.

— Винаги по-рано е била залостена — навъси се Белгарат.

— Мислиш, че е капан? — избоботи Барак и ръката му се плъзна под мургската одежда към дръжката на меча.

— Възможно е, ала нямаме друг избор. — Белгарат отвори вратата докрай и всички се вмъкнаха вътре. В същия миг откъм олтара долетя нов писък. Вратата бавно се затвори зад тях. Заслизаха по изтритите каменни стъпала на тясно, зле осветено стълбище, което се спускаше стръмно надолу, завивайки само наляво.

— Сега сме до външната стена, нали? — попита Силк и докосна черните камъни от лявата си страна.

Белгарат кимна и каза:

— Стълбището води до личните покои на Ктучик.

Продължиха да се спускат, докато стените от двете им страни се превърнаха в монолитна скала.

— Нима живее под града? — изненадано попита Силк.

— Да — отговори Белгарат. — Построил си е нещо като кула, обърната наопаки в самата скала.

— Странно хрумване — отбеляза Дурник.

— Ктучик е странен човек — мрачно каза леля Поул.

— Стълбището продължава надолу още стотина стъпки — прошепна Белгарат. — Пред вратата има само двама пазачи.

— Магьосници ли са? — тихо попита Барак.

— Не. Функциите им са повече церемониални, отколкото предпазни. Те са просто обикновени кролими.

— Тогава да отидем да ги обезвредим.

— Не е необходимо. Ще ви заведа достатъчно близо до тях, ала искам да се справите бързо и тихо. — Старецът извади някакъв пергамент, завързан с черна панделка. — Да вървим.

Продължиха надолу и след малко излязоха на осветена площадка, нещо като преддверие, издялано в монолитната скала. Двама жреци кролими стояха пред една черна врата, скръстили ръцете си пред гърдите.

— Кой приближава към най-светия сред светите? — попита единият и сложи ръката си върху дръжката на сабята си.

— Вестоносец — важно отговори Белгарат. — Нося съобщение на учителя от първосвещеника на Рак Госка. — И вдигна навития на руло пергамент над главата си:

— Приближи се, вестоносецо.

— Да се слави името на ученика на бога на дракона — каза Белгарат високо и се спусна по стълбите, съпровождан от Барак и Мандорален. — Ето, изпълнявам възложената ми задача — заяви вълшебникът и подаде пергамента.