Дейвид Едингс: Магьоснически гамбит

— Да не би пък да е отскочил? — попита Силк.

— Едва ли. — Белгарат се смръщи.

— Е, значи не се е научил да лети — ухили се Силк и погледна небето. — Каква прекрасна нощ!

— Хайде да вървим — предложи Белгарат, хвърляйки бърз, нервен поглед към хоризонта на изток. — Всеки момент ще започне да просветлява.

Присъединиха се към другите в дълбоката сянка край високата стена на храма и започнаха да се оглеждат за Релг и Дурник, които трябваше да ги настигнат всеки момент.

— Какво ви задържа? — прошепна Барак.

— Срещнах един наш стар приятел — тихо отговори Силк. И пак се ухили. Белите му зъби блеснаха.

— Беше Брил — каза Гарион с дрезгав шепот. — Двамата със Силк се биха и Силк го изхвърли през парапета.

Мандорален погледна към заледените камъни на ръба и отбеляза:

— Доста е височко.

— Нали? — съгласи се Силк. Барак се изсмя и без да приказва повече, сложи ръка върху рамото на Силк.

Най-сетне дойдоха и Дурник и Релг и Белгарат каза тихо:

— Трябва да минем през храма. Нахлупете качулките колкото е възможно по-ниско и дръжте главите си наведени надолу. Движете се един след друг и си мърморете, като че ли се молите. Ако някой ни заговори, оставете ме аз да му отвърна. Всеки път, когато прозвучи гонгът, се обръщайте към олтара и се покланяйте.

В храма, осветен от мъждиви червени факли, вонеше. Излязоха на закрит балкон, опасващ задната страна на купола. От парапета на балкона се издигаха дебели колони, а пролуките между тях бяха затворени със завеси от груб плат, същият като този, от който бяха изтъкани дрехите на мургите. По цялата задна стена на балкона имаше врати. Гарион предположи, че балконът се използва най-вече от служители на храма.

Щом излязоха на балкона, Белгарат скръсти ръце на гърдите си и ги поведе с бавна, отмерена стъпка, напявайки монотонно с плътен, висок глас.

Отдолу отекна писък — пронизителен, изпълнен с ужас и предсмъртна агония. Гарион неволно погледна през една пролука между завесите — и през всичките останали дни от живота си съжаляваше, че го е направил.

Заоблените стени на храма бяха изградени от полиран черен камък. Точно зад олтара имаше огромно лице, изковано от стомана и излъскано до блясък, за да отразява кървавата светлина — лицето на Торак, оригиналът на маските на кролимите. Лицето беше красиво — в това не можеше да има и съмнение — и все пак в него бе стаена някаква мрачна злина, някаква нечовешка жестокост. Храмът беше пълен с мурги и жреци кролими. Всички бяха коленичили и монотонно напяваха в хоров неразбираем тътен. Олтарът бе върху издигната платформа, поставена точно под блестящото лице на Торак. Два димящи мангала, закачени на железни пръти, се издигаха пред оплискания с кръв олтар, а в пода пред тях беше издълбана квадратна яма. От ямата изскачаха грозни червени пламъци и черен мазен пушек, който се надигаше на гъсти валма към високия купол.

Шестима кролими с черни одежди и стоманени маски бяха застанали до олтара и държаха голото тяло на един роб. Жертвата беше вече мъртва — гръдният й кош зееше разсечен. Друг кролим стоеше пред олтара, вдигнал ръце към образа на Торак. В дясната си ръка държеше дълъг нож с извито острие, в лявата — човешко сърце, от което капеше кръв.

— Виж тази жертва, боже дракон на ангараките! — изкрещя кролимът с гръмотевичен глас, после се обърна и постави сърцето в един от димящите мангали. От мангала се вдигнаха облаци пара и пушек, сърцето докосна живите въглени и ужасно запращя. Някъде изпод пода на храма прозвуча огромният гонг. Тълпата мурги и надзираващите ги кролими застенаха и захлупиха лица на земята.

Гарион почувства, че някаква ръка го блъска по рамото. Беше Силк, който вече се кланяше на кървавия олтар. Непохватно, отвратен от ужасите, които бе видял, Гарион също се поклони.

Шестимата кролими край олтара вдигнаха едва ли не с презрение трупа на роба и го хвърлиха в ямата. Лумнаха пламъци, сред гъстия пушек се вдигнаха искри.

Ужасен гняв пламна у Гарион. Без дори да се замисля, той започна да съсредоточава волята си, твърдо решен да разбие на пух и прах този отвратителен олтар и надвисналия над него жесток образ с едно-единствено преломно освобождаване на могъщата сила.

„Белгарион! — остро изрече гласът в съзнанието му. — Не се намесвай! Сега не е времето за това!“

„Не мога да понасям този ужас! — Гарион кипеше в безмълвна ярост. — Трябва да направя нещо.“

„Не можеш. Не и сега. Ще събудиш целия град. Освободи волята си, Белгарион.“