Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Единият пазач посегна да го вземе, ала Барак хвана ръката му в огромния си юмрук, а с другата си ръка го стисна за гърлото.

Другият кролим посегна към сабята си, ала изведнъж изпъшка и се преви одве — Мандорален бе забил острия си като игла кинжал в търбуха му. Съсредоточен като самата смърт, рицарят завъртя дръжката на оръжието, натискайки острието дълбоко в тялото на кролима. Пазачът потрепера и се свлече на пода.

Огромните рамене на Барак се напрегнаха, чу се хрущене и първият кролим се отпусна в смъртоносната му хватка.

— Хм, малко ми поолекна — измърмори Барак и пусна безжизнения труп.

— Ти и Мандорален останете тук — каза им Белгарат. — Не искам никой да ме безпокои, след като вляза. Другите елате с мен.

— Ясно де — каза Барак. — Ами тези двамата?

— Махни ги, Релг — заповяда вълшебникът.

Силк бързо се обърна към стената. Релг пристъпи напред, коленичи между двата трупа и ги натисна с двете си ръце. Разнесе се тихо, глухо приплъзване и телата започнаха да потъват в каменния под.

— Един крак още стърчи, Релг — отбеляза Барак.

— Моля те, недей — изохка Силк.

Белгарат дълбоко пое дъх и хвана желязната дръжка на вратата.

— Добре — тихо каза той. — Времето дойде.

И решително отвори вратата.

Зад черната врата бе струпано неизмеримо богатство. Лъскави жълтици — безчет, безброй — бяха изсипани на купчини по пода; небрежно разпилени сред монетите блестяха пръстени, гривни, верижки и корони. Кървавочервени златни слитъци от ангаракско злато бяха подредени край стените, между тях се виждаха отворени сандъци, препълнени с диаманти с големината на юмрук, които искряха като лед. В средата на стаята имаше голяма маса, отрупана с рубини, сапфири и смарагди, големи колкото яйца. Нанизи от перли — розови, розово-сиви и дори черни, придържаха алените завеси покрай стените.

Белгарат пристъпваше като дебнещо животно. Възрастта изобщо не му личеше. Очите му виждаха всичко. Той не обърна никакво внимание на богатствата, прекоси покрития с меки килими под и влезе в следващата стая. Тя бе пълна със свитъци и книги. Масите бяха отрупани с различни стъклени апарати за химически експерименти и странни машини от месинг и желязо, целите от зъбци, колела, скрипци и вериги.

В третата стая имаше масивен златен трон, зад който бяха окачени завеси от черно кадифе. Върху облегалката на трона бе преметната хермелинова наметка, а на седалката бяха оставени скиптър и тежка златна корона. Вградени в пода камъни очертаваха географска карта и доколкото Гарион можеше да прецени, това беше картата на целия свят.

— Що за място е това? — прошепна Дурник със страхопочитание.

— Ктучик се забавлява тук — отвърна леля Поул с отвращение. — Има много пороци и обича да си ги подрежда.

— Не е тук — измърмори Белгарат. — Хайде да отидем на следващото ниво.

Следващата стая беше пълна с ужаси. В средата й имаше уред за измъчване, по стените висяха камшици и железни бухалки. Ужасни инструменти от бляскава стомана лежаха педантично наредени на една маса до стената — куки, шипове и ужасни триони, по чиито зъби все още имаше парчета кости и плът. Цялата стая вонеше на кръв.

— Вървете със Силк, татко — каза леля Поул. — В другите стаи сигурно има неща, които Гарион, Дурник и Релг не бива да виждат.

Белгарат кимна и двамата със Силк излязоха през една врата. След малко се върнаха през друга. На драснианеца, изглежда, му беше прилошало.

— Тоя Ктучик практикува някои доста екзотични извращения — отбеляза той и потрепера.

Лицето на Белгарат беше студено.

— Продължаваме към върха — тихо каза вълшебникът. — Той е на най-горното ниво. Мислех си, че е там, ала трябваше да съм сигурен.

Когато приближиха върха, Гарион почувства особена топлина в цялото си тяло. Като че ли някаква безкрайна песен го привличаше напред. Белегът върху дланта на дясната му ръка започна да го изгаря с топлината си.

В първата стая на последното ниво имаше олтар от черен камък. От стената над него, потънал в зли мисли, се взираше стоманеният образ на Торак. Дълъг крив нож, покрит със засъхнала кръв, лежеше на олтара, кървави петна бяха попили дълбоко в порите на скалата. Сега Белгарат се движеше бързо, лицето му беше напрегнато, стъпките му бяха придобили котешка гъвкавост. Вълшебникът погледна през една открехната врата зад олтара, поклати глава и отиде до съседната врата. Докосна я леко, после кимна доволно и се засмя.