Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Запромъкваха се по полегатата галерия, преминаха през още няколко ръждясали железни врати, всички оставени леко открехнати. В края на наклона галерията рязко обърна посоката си и отново пое нагоре. Някакви думи бяха надраскани грубо върху стената — но бяха на език, който Гарион не успя да разпознае.

— Дядо! — прошепна той и му посочи надписа.

Белгарат погледна към думите и изсумтя:

— Девето ниво. Още сме много дълбоко под града.

— И колко трябва да изминем, преди да започнем да се натъкваме на мурги? — избоботи Барак и се огледа, поставил ръка върху дръжката на меча си. Белгарат леко сви рамене.

— Трудно е да се каже. Предполагам, че само последните две или три нива са заети.

На следващия остър завой пак видяха надпис.

— Осмо ниво — преведе Белгарат. — Продължаваме нагоре.

Вонята ставаше все по-силна.

— Напред се вижда светлина! — предупреди ги Дурник, тъкмо преди да завият към четвъртото ниво.

— Чакайте тук — прошепна Силк и изчезна зад ъгъла. Светлината беше слаба и като че леко се поклащаше, ала с всеки изминал миг ставаше по-ярка.

— Някой с факла — измърмори Барак.

Светлината на факлата изведнъж потрепера и разхвърли въртящи се сенки. После сенките се успокоиха. След няколко секунди се върна Силк.

— Мург — каза той. — Мисля, че търсеше нещо. Килиите тук са все още празни.

— Какво направи с него? — попита Барак.

— Завлякох го в една от килиите. Няма да го намерят, ако специално не го потърсят.

Релг внимателно покри очите си.

— Дори при тази слаба светлина ли? — попита го Дурник.

— Заради цвета й — обясни Релг.

Завиха към четвъртото ниво и отново продължиха да се изкачват. На сто разкрача нагоре в галерията, в една от пукнатините в стената, беше забита факла, която гореше с равномерен пламък. Когато приближиха към нея, видяха на неравния, покрит с боклуци под дълго петно прясна кръв.

Белгарат спря пред вратата на килията, почеса се по брадата и попита:

— С какво беше облечен мургът?

— С една от онези одежди с качулки — отговори драснианецът. — Защо?

— Иди я донеси.

Силк се вгледа в него за миг, после кимна. Влезе в килията и миг по-късно донесе дълга черна дреха и я подаде на стареца.

Белгарат вдигна дрехата, огледа критично дългата цепка, разсичаща целия гръб, и каза:

— Опитай се да не оставяш такива големи дупки в следващите.

Силк се засмя.

— Съжалявам. Бях изнервен. Вече ще бъда по-внимателен. — Остроносият хвърли поглед към Барак. — Искаш ли да се присъединиш към мен? — покани го той.

— Естествено. Идваш ли, Мандорален?

Рицарят кимна сериозно и измъкна меча си.

— Ще ви чакаме тук — каза Белгарат. — Бъдете внимателни и не се бавете повече, отколкото трябва.

Тримата мъже се промъкнаха крадешком към галерията на третото ниво.

— Колко е часът, как мислиш, татко? — тихо попита леля Поул, след като те изчезнаха.

— Няколко часа след полунощ.

— Ще имаме ли достатъчно време до зазоряване?

— Ако побързаме.

— Може би трябва да изчакаме тук, докато отмине денят, и да се изкачим горе, когато отново се стъмни?

— Не, Поул — намръщи се старецът. — Ктучик крои нещо. Той знае, че идвам — чувствах го непрекъснато през изтеклата седмица — ала все още не е направил своя ход. Нека не му даваме повече време, отколкото трябва.

— Той ще се бие с тебе, татко.

— Бездруго двубоят ни много е закъснял — отговори той. — Ктучик и аз се дебнем от хиляди години, защото времето за схватката ни все още не беше дошло. Сега, накрая, часът вече удари. — Вълшебникът се вгледа навъсено в тъмата. — Когато двубоят започне, искам да не се намесваш, Поул.

Един дълъг миг очите й останаха върху суровото му лице, после тя кимна и прошепна:

— Както кажеш, татко.

Дрехата на мурга беше направена от груб черен плат и имаше странна емблема, втъкана сред нишките точно над сърцето на Гарион. Миришеше на пушек и на нещо още по-неприятно. В дрехата имаше малка дупка с неправилни очертания — точно под лявата мишница, а платът около нея беше влажен и лепкав. Гарион потръпна от отвращение.

Вървяха бързо през галериите на третото ниво, където бяха разположени кошарите на робите, нахлупили ниско качулките, за да скрият лицата си. Галериите бяха осветени с мъждиви факли. Вече нямаше пазачи, но робите, заключени зад проядените от ръжда врати, не издаваха никакъв звук. Гарион усещаше ужасния страх зад вратите.

— Как ще излезем в града? — прошепна Дурник.