Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Не зная. Ала той, изглежда, е сигурен, че може да го направи.

— Ако не успее, първото нещо, с което Таур Ургас ще се заеме утре сутринта, е да опече Силк на бавен огън. Знаеш това, нали?

Белгарат мрачно кимна.

— Но работата на Релг е неестествена — изръмжа Барак.

— Не се разстройвай толкова — посъветва го Белгарат.

Светлината започна да отслабва. Релг продължаваше да се моли, гласът му ту се извисяваше, ту спадаше в строг ритъм. Когато стана съвсем тъмно, той се върна при останалите и тихо каза:

— Готов съм. Вече можем да тръгваме.

— Ще са ни нужни поне два часа — прецени Дурник.

— Точно така. Тъкмо войниците ще имат време да се поуспокоят — каза Белгарат. — Поул, виж какво правят двамата кролими, които забеляза Гарион.

Тя кимна и Гарион почувства лекия тласък на ума й, който изучаваше околността.

— Всичко е наред, татко — заяви тя след няколко секунди. — Имат си работа. Таур Ургас ги е накарал да извършат богослужение в негова чест.

— Да вървим тогава — каза старецът.

Започнаха внимателно да се спускат по клисурата. Нощта беше мрачна, вятърът се впи в лицата им, когато се измъкнаха в равнината. Тя беше осеяна със стотици огньове.

Релг изсумтя и скри очи с ръце.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Огньовете — изстена Релг. — Буквално пробождат очите ми.

— Опитай се да не гледаш към тях.

— Моят бог постави тежък товар върху плещите ми, Белгарион — подсмъркна Релг и изтри носа си с ръкав. — Аз не съм създаден да живея на открито.

— По-добре леля Поул да ти даде нещо за тази настинка. Много горчи, но ще се почувстваш по-добре като го изпиеш.

Хълмът от южната страна на лагера представляваше нисък монолитен къс гранит. Макар че в течение на вековете несекващият вятър го бе покрил с плътен слой пясък и пръст, самата скала оставаше напълно незасегната под пясъчната си мантия. Пътешествениците спряха зад хълма и Релг внимателно започна да очиства пръстта от полегатата гранитна повърхност.

— Няма ли да е по-близо, ако започнеш оттук? — тихо попита Барак.

— Има прекалено много пръст — отвърна Релг.

— Каква разлика има дали е пръст, или скала?

— Огромна. Ти не би могъл да разбереш.

Релг се наведе и докосна с език гранита, като че пробваше вкуса на скалата.

— Ще ми отнеме малко повечко време — рече той, изправи се, помоли се и след миг потъна в скалата.

Барак потрепера.

— Боли ли те нещо? — попита Мандорален.

— Изтръпвам от студ само като гледам това — призна Барак.

— Новият ни приятел може би не е най-добрата възможна компания — подхвана Мандорален, — но ако с тази своя дарба успее да освободи принц Келдар, аз с радост ще го прегърна и ще го нарека свой брат.

— Ако се забави много, няма да можем да избягаме достатъчно далеч до сутринта, когато Таур Ургас открие, че Силк го няма — отбеляза Барак.

— Нека да изчакаме и ще видим — обади се Барак.

Нощта се проточи до безкрай. Вятърът стенеше и свиреше в скалите, редките бодливи храсти шумоляха с остър шепот. Пътешествениците чакаха. Нарастващ страх притискаше Гарион с всеки изминал час. Той все повече се убеждаваше, че са изгубили и Релг, и Силк. Изпитваше същата болезнена празнота, както когато се беше наложило да изоставят ранения Лелдорин в Арендия. Изведнъж осъзна — и се почувства мъничко виновен, — че от месеци не е мислил за Лелдорин. Започна да се пита доколко буйният младеж се е възстановил от раната си — и дори дали въобще е оздравял. Минутите пълзяха и мислите на Гарион ставаха все по-мрачни.

Изведнъж, без никакво предупреждение — дори без да издаде никакъв звук — Релг се измъкна от повърхността на скалата на същото място, откъдето бе влязъл преди часове. Силк беше яхнал широкия му гръб и отчаяно се притискаше към него. Очите на мъжа с мишето лице бяха разширени от ужас, косата му беше настръхнала.

Всички се струпаха около двамата, опитвайки се да сдържат ликуващите си викове — нали бяха заобиколени от цяла армия мурги.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — рече Релг и разклати рамене, та да подсети Силк да слезе от гърба му. — Но в средата на хълма имаше друг вид скала и трябваше да се приспособя към нея.

— Никога повече не прави това с мен — избъбри Силк задъхано. — Никога!

— Какво има?

— Въобще не искам да приказвам за това.

— Боях се, че сме те изгубили, приятелю — рече Мандорален и сграбчи ръката на Силк.

— Как те улови Брил? — попита Барак.

— Проявих невнимание. Не очаквах да е тук. Хората му хвърлиха мрежа върху мен, докато препусках през едно дефиле. Конят ми падна и си счупи врата.