Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Слънцето току-що се показваше над високите планини на изток и линията между светлината и сянката се движеше с величествена сериозност над окъпаната в роса трева на Долината. Леля Поул и Белгарат стояха до малкия огън, където някаква тенджера тъкмо започваше да завира, и тихо разговаряха. Гарион се присъедини към тях.

— Станал си рано — рече леля Поул, протегна ръка и приглади косата му.

— Бях буден — отвърна той и се огледа. Питаше се от коя ли посока ще пристигне Алдур.

— Дядо ти ми разказа, че вчера сте водили дълъг разговор.

Гарион кимна.

— Сега разбирам някои неща по-добре. Съжалявам, че съм бил така труден за понасяне.

Тя го привлече към себе си и го прегърна.

— Всичко е наред, скъпи. Просто трябваше да вземеш няколко трудни решения.

— Значи не ми се сърдиш?

— Разбира се, че не, скъпи.

Другите започнаха да стават, излизаха от палатките си, прозяваха се и изглеждаха съвсем смачкани.

— Какво ще правим днес? — попита Силк, приближи се до огъня и разтри очи, за да прогони съня.

— Ще чакаме — отвърна Белгарат. — Моят учител каза, че ще се срещне с нас тук.

— Любопитен съм да го видя. Никога не съм се срещал с бог.

— Струва ми се, че любопитството ти скоро ще бъде задоволено, принц Келдар — обърна се към него Мандорален. — Погледни.

През поляната към огромното дърво, под което бяха опънали палатките си, се приближаваше фигура в синя дреха. Обкръжаваше я мек ореол от синя светлина. Фигурата излъчваше внушително чувство за повелително присъствие и незабавно се разбираше, че онова, което идва при тях, не е човек. Гарион не беше подготвен за влиянието на това присъствие. Срещата му с духа на Иса в тронната зала на кралица Салмисра беше забулена в мъгла заради ефекта на наркотичните вещества, с които го бяха упоили, по подобен начин половината от съзнанието му бе изпаднало в състояние на сън, когато се изправи лице срещу лице с Мара сред развалините на Мар Амон. Ала сега, буден, напълно в съзнание, с първите утринни зари, Гарион изведнъж се озова в присъствието на бог.

Лицето на Алдур излъчваше доброта и всеобхватна мъдрост. Дългата му коса и брадата бяха побелели — Гарион почувства, че той самият е избрал да бъдат такива, а не възрастта е причината за снежнобелия им цвят. Лицето на бога му беше някак много познато. То приличаше по удивителен начин на това на Белгарат, ала Гарион веднага прозря с внезапен, странен обрат в първоначалната си представа, че всъщност Белгарат прилича на Алдур — сякаш вековете, през които бяха общували, бяха отпечатали чертите на Алдур върху лицето на стареца. Естествено имаше и разлики. Познатата пакостлива дяволитост на Белгарат определено я нямаше в спокойното лице на Алдур. Това качество принадлежеше само на Белгарат и може би беше последната останала черта от лицето на крадливото момче, което Алдур беше допуснал в своята кула в един снеговит ден преди седем хиляди години.

— Учителю — изрече Белгарат и почтително се поклони пред приближаващия се Алдур.

— Здравей, Белгарат — отвърна на поздрава му богът. Гласът му беше много тих. — Не съм те виждал от доста време. Годините не са ти се отразили.

Белгарат леко присви рамене.

— Понякога почват да ми тежат, учителю. Нося на гърба си безчет години.

Алдур, се усмихна и се обърна към леля Поул.

— Моя любима дъще — изрече с любов той, протегна ръка и докосна белия кичур над челото й. — Ти си прекрасна както винаги.

— А ти си все така добър, учителю — отговори тя с усмивка, леко накланяйки глава.

Тримата се сляха в някаква наситена, дълбоко лична връзка — свързване на умовете, ознаменуващо срещата им. Гарион долавяше границите на приятелството им със собствения си ум и изпитваше някакъв копнеж и тъга, че е изключен от него — макар и веднага да осъзна, че тримата нямаха намерение да го изключват. Те просто отново се наслаждаваха на приятелството си, което беше просъществувало хиляди години — изграждано в безкрайна поредица от споделени преживявания, която се простираше далеч в древността.

След това Алдур се обърна да погледне останалите.

— Значи накрая дойдохте всички заедно, както е предсказано още в началото на дните. Вие сте инструментите на съдбата и моята благословия ще съпровожда всеки един от вас, докато се приближавате към онзи ужасен ден, когато вселената отново ще стане единно и неделимо цяло.

Лицата на другарите на Гарион бяха изпълнени със страхопочитание, но и изглеждаха озадачени от загадъчната благословия на Алдур. Ала всеки един се поклони пред бога с дълбоко уважение и смирение.