Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Все още дълбоко замислен, момъкът се обърна и тръгна през поляната към голямата бяла скала, която дядо му му беше показал от прозореца на кулата. Разсеяно постави ръката си върху нея и я блъсна. Скалата не помръдна.

Гарион натисна с двете ръце, ала скалата остана неподвижна. Той отстъпи назад и я огледа. В действителност не беше чак толкова огромна. Кръгла, бяла и на височина не достигаше повече от кръста му — със сигурност тежеше, да, ала не би трябвало да е така неумолимо неподатлива. Младежът се наведе да огледа основата й и разбра — отдолу скалата беше плоска. Нямаше да успее да я претърколи. Единственият начин да я премести беше да я повдигне от единия край и да я преобърне. Той я заобиколи и я огледа от всеки възможен ъгъл. Реши, че в крайна сметка би могъл да я премести. Ако напрегнеше всичките си сили — до последната капчица, — може би щеше да я повдигне. Седна на тревата и загледа скалата. И както му беше навик, заговори на глас, опитвайки се да очертае какво му предстои да направи.

— Първото нещо е да опитам да я преместя — заключи той. — Това наистина не изглежда невъзможно. След това, ако нищо не излезе, ще се опитам и по другия начин.

Изправи се, приближи решително до скалата, пъхна пръсти под ръба й и се опита да я повдигне. Не успя.

— Трябва да се напъна малко повече — рече си момъкът, разкрачи се и опита пак. Жилите по врата му се издуха. Искаше да отмести упоритата скала. Не да я преобърне — беше се отказал от това още в първия миг, но просто да я помръдне, да й докаже, че съществува. Не стана. И макар че почвата не беше особено мека, стъпалата му потънаха в нея около един пръст, докато се бореше с тежката скала.

Зави му се свят, пред очите му се завъртяха малки точици. Той пусна скалата и се сгромоляса върху нея. Дишаше задъхано.

— Добре — рече Гарион след малко. — Вече знаем, че по този начин няма да стане. — Отстъпи назад и седна на тревата.

Досега всеки път, когато бе постигал нещо със силата на ума си, го бе правил импулсивно. Никога не бе сядал да го обмисли и да го разбере. Почти веднага откри, че сега е съвсем различно. Целият свят внезапно се изпълни с предмети, които отвличаха вниманието му. Пееха птици. Лек ветрец докосваше лицето му. Една мравка пропълзя по ръката му. Всеки път, когато се опиташе да съсредоточи волята си, нещо го разсейваше.

Знаеше, че при такива случаи бе изпитвал особено напрежение в тила и в челото. Затвори очи и това, изглежда, помогна. Необходимото състояние щеше да настъпи. Идваше бавно, ала момъкът усещаше как волята започва да обзема цялото му същество. Той си спомни за амулета, бръкна под туниката си и постави белега на дланта си върху него. Мощта, усилена от това докосване, се увеличи до неимоверен рев. Без да отваря очи, Гарион се изправи. После вдигна клепачите си и впи съсредоточен поглед в упоритата бяла скала.

— Премести се! — измърмори той. Продължи да държи дясната си ръка върху амулета, а лявата протегна напред, с дланта нагоре.

— Сега! — остро изрече Гарион и бавно започна да повдига лявата си ръка, като че отместваше голяма тежест. Силата в него избухна в могъщ прилив, гърмящият звук в главата му стана оглушителен.

Скалата бавно се повдигна от тревата. Десетки червеи и личинки, прекарали целия си живот в сигурната, уютна тъмнина под камъка, започнаха да се гърчат под ярките слънчеви лъчи. Скалата продължаваше да се повдига, подчинявайки се на неумолимо устремената нагоре ръка на Гарион. За секунда тя се заклатушка на ръба си, после бавно се претърколи.

Изтощението, което бе почувствал след опита да премести скалата с ръце, беше нищо в сравнение с всепроникващата умора, притиснала го сега. Той се подпря с лакти на тревата и отпусна глава върху ръцете си.

След миг-два започна да осъзнава значението на този особен факт — стоеше изправен, ала ръцете му удобно лежаха върху тревата, която растеше на нивото на очите му. Огледа се объркано. Беше преместил скалата — беше я преобърнал. Поне това беше очевидно, тъй като сега огромният камък лежеше върху заобления си връх, а долната му влажна страна бе обърната към небето. Но се беше случило и нещо друго. Макар че не бе докосвал скалата, той през цялото време бе чувствал тежестта й. Само че силата, която беше насочил към нея, не беше подействала единствено на скалата.

Гарион с изумление откри, че е потънал до мишници в коравата почва на поляната.

— Ами сега какво да правя? — запита се безпомощно той.

Потрепера при мисълта, че ще трябва още веднъж да съсредоточава волята си, за да се измъкне от земята. Беше прекалено изтощен дори да мисли за това. Направи опит да се раздвижи, та дано лека-полека се измъкне на свобода, но въобще не успя да помръдне.